Джон Лескроарт - Под подозрение

Джина изчака между лавиците с книги, докато останалите читатели се разотидат. Бяха почти стотина души. Стюарт седеше сам на едно малко бюро, вземаше книги от купчината вляво от себе си, подписваше ги една по една и методично ги подреждаше на растяща купчина от дясната си страна. Най-сетне тя се обади:

— Здравей.

— Здравей — усмихна й се той. — Бих станал, за да те прегърна, но кракът още ме боли. Как си, Джина?

— Добре съм, Стюарт. А ти?

— Оправям се. Беше тежка година, в случай че не си забелязала.

— Да. Четох и за сватбата. Може би затова реших да намина и да те поздравя. Това и понеже статията на Джеф ми напомни.

— Радвам се, че го направи. — Той сви рамене. — Явно вече не мога да сляза от новините. Човек трябва да внимава какво си пожелава.

— Никога не съм допускала, че искаш слава.

— Така е. И никога не съм искал пари. Нямам нищо против славата. Тя отваря врати.

— А как е Дебра?

— Добре е. — Той отново сви рамене, може би с известно смущение. — Добре сме. Никога не съм допускал, че ще искам да се оженя за сестрата на съпругата си, но виж какво стана. Никога не бях допускал и че ще ме съдят за убийство.

— Никога не си извършвал убийство — каза Джина.

— Бях на косъм. Както и да е, за Дебра. Тя се държи добре с Кимбърли. И това никога не съм предполагал, че ще кажа, но като че ли започвам да мисля, че има надежда за Ким. Може би дори фактът, че стреляха по мен, не беше чак толкова неприятен. Случилото се я накара да разбере, че може да изгуби и мен, а тя не го иска. Дори се върна в колежа.

— Хубаво. Радвам се да го чуя.

— Така е. — За миг настана мълчание. — Сигурно ще се радваш да научиш, че завърших новата си книга.

— Така каза.

— Тук ли беше през цялото време? Имам предвид тази вечер?

— Криех се отзад. Не исках да преча на беседата ти. Заглавието е малко различно от обичайните за теб, нали? „Синдромът на натрапника“?

— Да. Откъснах се от психологията на рибарството и се насочих към истинската самопомощ. Скокът е доста голям, но според издателя ми ще разбием класациите. Идеята ми хрумна онзи ден в съдебната зала, помниш ли?

— Помня, че си записа нещо, но не знам какво.

— Е, ще трябва да прочетеш книгата, но става дума за причината, поради която смятах, че трябва да защитя Ким, вместо да й се противопоставя и да й помогна да се справи с проблемите си. Понеже не мога да направя нищо друго, освен да пиша, а писането е нещо, което… Понякога губиш усещането, че то има реална стойност. Така че, щом не мога да направя нещо друго, а онова, което мога да направя, няма реална стойност, за мен стана важна илюзията, че поне съм добър баща. Да отгледаш успяло дете е нещо, което можеш да показваш и с което можеш да се гордееш.

— Но ти си и успял писател, а явно си на път да отгледаш и едно успяло дете.

— Да се надяваме — каза той. — Може би. — Както и да е, книгата тръгва оттам и се насочва по обичайните за мен допирателни. Получих нещо от написването й и като че ли това е важното. То и хармонията в семейството ми. — Той внезапно си припомни нещо и я погледна, присвил очи. — А как върви твоето писане? Продължаваш ли?

— Всъщност — не успя да прикрие гордостта от гласа си Джина, — и аз довърших книгата си. Сигурно не е добра, но поне стигнах до края.

— Това е най-трудното. А сега се върни и поправи всичко, което не ти харесва.

— И това е, така ли? — засмя се Джина.

— До голяма степен. Обзалагам се, че надали ще има много неща за поправяне. Не и ако си се справила със сцените в съда като по време на моето изслушване.

— Много мило, че го казваш, но ще видим. Както и да е, исках само да се отбия, да се уверя, че си добре, и да те поздравя. Много се радвам за теб. Заслужаваш малко спокойствие.

— И единствената причина да го имам си ти. Не мисли, че не си давам сметка.

Джина сведе поглед към някогашния си клиент. Протегна се и го докосна по рамото.

— Пази се, Стюарт. Не се набърквай в неприятности.

— Не се тревожи — отговори той. — Това е новият ми девиз.

Джина започна бързата обиколка край езерото малко след обяд и сега, когато зърна лагера си, слънцето тъкмо щеше да залезе зад планината. Критикът й все още стоеше, където го бе оставила три часа по-рано, а купчината листове до него бе признак за обиграното й око, че сигурно наближава края.

В никакъв случай нямаше да го прекъсне сега, затова се отклони от пътеката и се спусна към езерото. Няколко минути стоя неподвижна на брега, попиваше красотата край себе си и нито за миг не се умори от способността на природната прелест да я освежава и да й вдъхва сили. След това седна на една скала, развърза връзките на обувките си и свали туристическите си боти и чорапите. Разгорещена и запотена, Джина разкопча ризата си, пусна я на земята заедно с късите панталони и свали бельото си.