Джон Лескроарт: Под подозрение

В една ясна, спокойна и тиха неделя в края на втората седмица от септември петдесетгодишният автор на книги за занимания сред природата Стюарт Горман седеше на една плоска скала на брега на бистро езеро, разположено в корито от гранит близо до Калифорнийската дива пустош на няколко километра югозападно от езерото Тахо. Огледалната повърхност на езерото, недокосната дори от лек полъх на вятъра, отразяваше съвършено отсрещната брегова линия — още гранит, осеян с борове, и пурпурно небе.

Стюарт като че ли не дишаше. В този топъл следобед той бе свалил фланелката си и я бе поставил до себе си. Беше останал само по туристическите си обувки и по чифт кафяви къси панталони. Макар че имаше доста гъста тъмнокестенява коса, прошарените косъмчета в небръснатата му от два дни брада и по гърдите издаваха истинската му възраст. Без белите косъмчета силният торс можеше да мине за притежание на мъж, наполовина на годините на Стюарт. Здравите му мускулести гърди говореха за много часове, прекарани на открито в активни занимания, а за разлика от повечето му позатлъстели връстници, той имаше плосък и стегнат корем.

Възрастта обаче бе изписана на лицето му. Бръчки браздяха кожата около хлътналите сини очи и в ъгълчетата на устата му. Наболата брада не бе достатъчно дълга, за да скрие здравата челюст и почти хирургическата вдлъбнатина на брадичката му, а гладкото му високо чело не бе белязано от бръчки. Единственият явен недостатък на лицето му бе виненочервеното родилно петно с размер на сребърен долар високо на дясната му буза.

Стюарт бе подпрял небрежно в скута си въдица с изкуствена муха. Все още не ловеше риба. Вечерното хвърляне на хайвера нямаше да настъпи поне още половин час, докато слънцето не се скриеше зад предпланините на запад. Тогава няколко хранещи се пъстърви щяха леко да развълнуват спокойната повърхност на езерото Тамарак и обикновено по това време Стюарт би си намерил подходящо място, би хвърлил въдицата и пуснал изкуствената си муха в средата на една от малкото вълнички с надеждата рибата да клъвне. Малкото останала пъстърва бе станала по-едра и по-хитра и Стюарт бе привлечен от предизвикателството. Обикновено точно преди да започне същинското здрачаване, докато чакаше първите комари да кацнат на водата, той бе най-близо до състоянието на покой. В мигове като този и в поетичността, уединението и дори в атлетичното усилие при риболова с мухи, който би последвал, той бе успявал да определи кой е и какъв е.

Слънцето целуна горната част на връх Ралстън и Стюарт зърна първото леко вълнение — всъщност необичаен плясък, — когато една риба се стрелна над повърхността на водата някъде от другата страна на езерото. Обикновено за него това би бил знак да се размърда, но тази вечер остана неподвижен.

И много далеч от състоянието на покой.

Два дни преди това бе пристигнал от прекрасния си дом на Рашън Хил в Сан Франциско в семейната си хижа край езерото Ъпър Екоу. Настроението му, и бездруго мрачно, след като бе напуснал града, се бе сгъстило до плътно черно, когато го спряха за превишена скорост на няколко километра източно от Сакраменто. В този момент гневът му към целия свят и по-конкретно към съпругата му преля, завладя го напълно и той избухна пред пътния полицай на магистралата, който му пишеше глобата. Дори „леко“ да бе превишил скоростта, всички останали коли на пътя го задминаваха и Стюарт настоя да узнае защо точно на него пишат скапания фиш. В отговор полицаят го накара да излезе от колата, за да го провери за алкохол, след което го предупреди, че е „на косъм“ от ареста. Стюарт извади късмет, когато полицаят неочаквано бе разпознал името му — човекът се оказа рибар, беше чел две от книгите му и много ги бе харесал.

За да се извини, Стюарт меко обясни, че все още е под въздействието на ужасния спор, който е имал със съпругата си, и че идва в планинското си убежище, за да събере мислите си. Полицаят все пак му написа фиш, но след това взе автограф от него и го пусна.

Обаче Стюарт бе прекарал тук два дни, а мислите му не се бяха прояснили особено. Всъщност, ако изобщо имаше промяна, той бе още по-ядосан, разстроен и потиснат, тъй като бе осъзнал, че двайсет и две годишният му брак с неговата обаятелна, умна, трудна, твърдоглава и все още хубава съпруга — хирургът ортопед Карин — изглежда бе приключил. Двамата се бяха отчуждили в почти всяко отношение.