Джон Лескроарт - Под подозрение

— Къде би отишла?

— Не знам. Може би при сестра си. Или да ме види… — Първият истински признак на страдание. Горман вдигна ръка към челото си. — О, Боже! Ким. Дъщеря ни. Тя е в колеж в Портланд. Тъкмо започна преди няколко седмици. О, Боже! Това ще я съсипе. Трябва да й се обадя.

Джул не искаше да прекъсва по средата на разпита и попита:

— Сигурен ли сте, че не предпочитате да оставите това на нас? Мога да се свържа с полицията в Портланд и да пратим някого при нея.

Джул наблюдаваше как Стюарт с мъка се изправи на крака и се приближи до телефона на кухненския шкаф.

— Не.

Отново се поколеба, разперил длани върху шкафа и отпуснал цялата си тежест върху тях. Главата му увисна напред и Джул чу дълбоката му въздишка.

— О, Боже! — отново рече той. Взе телефонната слушалка, долепи я до ухото си, после я върна. — Трябва да направя това сам.

Джул го остави така — да събира сили, за да се обади.

След като излезе от кухнята, инспекторът погледна наляво през обширната дневна с висок таван. Зад ченгето, оставено на пост пред входната врата, той видя, че действително са пристигнали няколко новинарски екипа с портативни телевизионни камери. Джул нямаше намерение да разговаря с тях, във всеки случай не и на този етап. Вместо това той се обърна надясно и премина през някакъв кабинет с кожено канапе и със стени, целите в книги, и излезе на верандата.

Тялото вече беше покрито с чаршаф, който бе прилепнал на мокрите места. Полицейски фотограф снимаше голямата кръгла вана и верандата. Зад него няколко асистента на съдебния лекар бутаха сгъваема носилка на колела из къщата. Двама други униформени полицаи бяха слезли по стълбите в задния двор и разговаряха на малката морава с ограда.

Ленард Фаро, слаб и тъмен мъж със старателно подрязана козя брадичка, беше следовател от криминалната лаборатория. Като видя Джул на задната врата, той затвори мобилния си телефон и отиде при него.

— Пречупи ли се вече? Съпругът? — попита Фаро.

— Той не е бил тук. Ходил е горе в планините. Искаш да кажеш, че е убийство?

Фаро сви рамене. Нямаше да се ангажира с мнение, преди съдебният лекар да е направил своите изводи и самият той да е прекарал известно време в лабораторията. Все пак каза:

— Тя има внушителна и бих допуснал скорошна подутина над дясното си ухо.

— Достатъчна, за да я убие?

— Ще разберем след аутопсията, но бих казал, че не е невъзможно.

— От колко време е мъртва?

Фаро се намръщи.

— Горещата вана ще прецака това изчисление. Не може да се разбере преди аутопсията. Температурата на тялото е силно повишена, но това може да се очаква, понеже водата все още е с температура 40 градуса.

Числото попадна право в целта.

— Точно 40?

— Почти. Термометърът все още… защо? Да не би да е вълшебно число?

— Не. Нищо. — Джул не искаше да пуска слухове. Искаше да разбере, каквото може, след това да види докъде ще го доведе това. — Някакви улики какво е причинило цицината?

— Може би. Намерихме доста счупени стъкла и едно голямо парче до основата на ваната. Някои късчета все още миришат на вино. В мивката имаше още една празна чаша. Останалите разтрошени стъкла и една празна бутилка бяха в кофата за отпадъци в кухнята.

— Значи е пила?

— Може би. Алкохолът в кръвта ще покаже.

— Съпругът каза, че тя има викодин в спалнята им на горния етаж. Според него е самоубийство.

Фаро подръпна козята си брадичка.

— Да се е ударила по главата?

— Може би първо е паднала. Подхлъзнала се е на мокрото дърво.

Фаро продължаваше да почесва брадичката си, без коментар, когато двама униформени полицаи изкачиха четирите стъпала на платформата. По-възрастният — тринайсетина килограма над здравословното тегло, с двойна брадичка и мустаци като на морж — се представи като капитан Алън Марстън от полицейския участък във Валехо. Другият беше Хорхе Вилела. Марстън каза на Джул, че те първи са пристигнали след позвъняването в полицията. Той тъкмо приключвал нощната си смяна, когато получили обаждането. Щял ли да е нужен на Джул за още нещо? Ако не, тъй като местопрестъплението вече било подсигурено, нямало да има нищо против да се прибере да подремне и смятал, че сержант Вилела също не би имал нищо против.

— Има ли нещо, което някой от вас двамата смята, че трябва да знам? — попита Джул.

Марстън погледна към партньора си, който сви рамене, след това присви устните си за момент под висящия мустак.

— Нищо не ми хрумва. Той — съпругът — беше оставил входната врата отворена, а ние пристигнахме сигурно 2-3 минути след получаване на обаждането. Влязохме вътре, а той я беше извадил от ваната върху платформата, където се намира сега, и все още се опитваше да й прави изкуствено дишане, макар от километри да се виждаше, че е твърде късно.