Джон Лескроарт - Под подозрение

Тогава обаче Дейвид, който се смяташе за „непроницаем за куршуми“, една вечер реши да се прибере пеша от кантората. По онова време той водеше силно противоречив съдебен спор с местен гангстер и хората му бяха нападнали възрастния адвокат и го бяха били, докато изпадне в кома, от която той така и не дойде в съзнание. Когато три дни по-късно почина, Джина имаше чувството, че част от самата нея си е отишла с него.

Без нейно знание през тези последни месеци от живота си Дейвид бе променил завещанието си и Джина се бе оказала собственик на сградата „Фрийман“ на Сътър Стрийт в търговската част на града. Голямата, приятна и наскоро ремонтирана триетажна постройка с подземен паркинг, приютяваше четирийсет и няколкото служители във фирмата на Дейвид „Фрийман и партньори“, както и един наемател извън кантората на име Дизмъс Харди. През месеците след смъртта на Дейвид Джина, Дизмъс и още един колега на име Уес Фаръл се обединиха и заздравиха фирмата. „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“ бързо се превърна в доста силен играч в града.

Макар че през цялата си кариера Джина беше практикуващ адвокат защитник, а сега бе станала и равноправен партньор във „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“, с времето тя започна да поема все по-малко от юридическата работа на фирмата. Работата вече не й доставяше удоволствие. Предпочиташе да прекарва времето си във физически упражнения, в походи и уединение и с бавно натрупващите се страници на романа — съдебен трилър, — който без много страст се бореше да завърши.

— О, Дейвид — прошепна тя с въздишка. Една сълза се задържа в ъгълчето на окото й. — Помогни ми да се справя, моля те.

И изведнъж, както се взираше в годежния си пръстен, тя усети как раменете й се отпускат, сякаш освободени от огромен товар. Долови реещия се дух на Дейвид като действително физическо присъствие и осъзна, че той я освобождава и й казва, че е скърбила за него достатъчно.

Той си бе отишъл и никога нямаше да се върне, затова беше време Джина да продължи напред. Писането, непрестанното спортуване, дългите, самотни походи и дори красивите мигове като този — изведнъж тя осъзна какво би казал Дейвид за всичко това. „Това не си ти, Роук. Това е бягане от проблема. Ти не се държиш така. Ти се нахвърляш върху живота. Ти нападаш. Ако нещо ти нанесе силен удар, ти се мяташ и поваляш скапаняка на земята. Както и да е, защо продължаваш да носиш този пръстен? За да не те свалят? Да не би да искаш да остарееш и да живееш сама? Едва ли. Остават ти хубави години, затова не бъди мекушава и си ги изживей“.

Наистина съм млада, рече си тя, или поне все още не беше стара. Може би дори бе привлекателна.

Доближи пръстена до устните си и го притисна към тях. Постави го на средния си пръст, но този път на дясната ръка, и се изправи. Отиде до палатката си на лунната светлина, влезе вътре, пропълзя в спалния чувал и веднага заспа.

Инспектор Девин Джул спря и паркира служебния си таурус на мястото, където входната алея на една къща на Гинич Стрийт на Рашън Хил, Сан Франциско, достигаше тротоара. Отзоваваше се на повикване, което бе получил точно когато тръгваше от дома си на Нориега. Предишните двама партньори на Джул бяха убити през последните осемнайсет месеца. Сега той работеше сам, принуден от суеверните страхове на колегите си от отдел „Убийства“.

Две черно-бели дежурни полицейски коли вече бяха на мястото, на бордюра от другата страна на улицата. На алеята за автомобили пред къщата имаше пожарна кола. Група наблюдатели — три жени, един мъж и четири деца — се бяха струпали на ъгъла на трийсетина метра. Всички зяпаха към къщата, любопитни и съсредоточени, в очакване някое служебно лице да дойде и да им каже какво се е случило.

Засега не бе пристигнал нито един представител на медиите, но Джул знаеше, че това няма да е задълго.

Почака зад волана и остави съзнанието си да превключи на това, което той наричаше „механизма си за подробности“. Оттук нататък искаше да запамети всичко, което види, чуе, помисли или почувства. Беше се научил да обръща внимание от първите минути, които прекарваше на всяко местопрестъпление. Доволен, че е разгледал всичко необходимо на улицата, той погледна към къщата. Двама униформени полицаи стояха пред отворената врата. Пътниците от втората дежурна полицейска кола навярно бяха в къщата, предположи Джул.

Погледна часовника си. Беше почти 7:30, понеделник, дванайсети септември. Джул излезе от колата си и за последно огледа наоколо. Утрото бе прекрасно, небето — синьо и безоблачно, а слънцето хвърляше дългите си сенки надолу по улицата.