Джон Лескроарт - Под подозрение

— Значи трябва да е смятал, че се е удавила непосредствено преди това?

— Не знам. Ние проверихме пулса и го дръпнахме.

— И какво направи той?

— Просто спря. Дишаше тежко. След това се изправи и се опита да я загърне с онази кърпа.

— Как така „опита“?

— Ами, беше твърде малка за цялото тяло. А и, както виждате, жената е леко превита. Мъжът я покри отдолу, след това премести кърпата нагоре, после върху лицето й, после отново долу. Честно казано, беше някак покъртително. Накрая Хорхе го отведе и го настани вътре.

Седнал на шкафа, докато все още разговаряше по телефона, Стюарт Горман тихо плачеше и изобщо не се опитваше да спре напиращите сълзи. Раменете му бяха приведени, а едната му ръка беше пъхната под другата. Той едва бе прошепнал: „Зная“ и „Не, милинка, не знам“, когато Джул реши, че не издържа повече. Върна се навън при платформата и остана мълчаливо на мястото си, докато пъхаха тялото в чувал и се заеха да го повдигат и да го положат върху количката.

Джул не желаеше да гледа и това. Помисли си, че на мястото на убийство няма особено много забавни неща за правене. Върна се в кухнята. Дръпна един стол и седна.

Разговорът продължи още няколко минути, преди Горман да попита:

— Искаш ли да дойда при теб? Не си там. Къде си? Там си само от две седмици, а вече…? Добре, де, добре, права си, няма значение. Обади ми се, като наближиш, и ще дойда да те взема.

Изключи телефона и го постави предпазливо до себе си на шкафа, сякаш е силен експлозив. Затвори очи и дълго време не помръдна.

Накрая Джул се обади:

— Ще се оправи ли?

Горман се постара да овладее изражението си, но опитът бе до голяма степен неуспешен.

— Не знам, нямам представа — рече той и въздъхна тежко. — Не мога да повярвам. Не може да е истина.

Джул устоя на подтика си да остави човека насаме с мъката му. Ако действително той бе убил съпругата си — а явното му страдание и възможното разкаяние сега ни най-малко не изключваха тази възможност, — сега беше моментът да се възползва от уязвимостта му. Джул трябваше отново да го накара да говори, затова попита:

— В кой колеж учи тя?

— В Рийд. Моята алма-матер. Обаче се оказа, че в момента е в Санта Круз. Не ме питайте защо. Но е записана в Рийд Колидж. — Той замълча за момент. — Тя е умна и особена като баща си, а на мен този колеж ми подейства доста добре.

— Особен в какъв смисъл?

В гърлото му изхриптя сух ироничен смях.

— В какъв ли не! Просто като дете никога не успявах да се впиша в картинката. Бях едър, източен, грозен. — Той посочи към родилното петно на лицето си. — А и това нещо. Обичах усамотението. Исках да пиша. Това само по себе си е достатъчно особено. Като се замисля, навярно донякъде това е бил проблемът между мен и Карин. Тя е искала нормален мъж, а аз не бях такъв.

— Как така нормален?

— Подтикван от парите, например. Мъжете на моя възраст трябва да бъдат тласкани от парите. Така оценяваме успеха си в обществото, нали? — Той сви рамене. — Наистина не мисля твърде много за пари и никога не съм мислел.

— И това е притеснявало съпругата ви?

Горман се усмихна, но в усмивката му нямаше веселост.

— Шегувате ли се? Какъв по-голям недостатък може да има един мъж от това да не е основният човек, издържащ семейството?

— А вие не бяхте основният?

Още едно свиване на раменете.

— Смятам, че изкарвам повече от прилични пари. Горе-долу осемдесет или сто хиляди на година. Аз съм писател, така че имам добри години и лоши години. Но за мен осемдесет хиляди са си състояние. Не може да се каже, че не публикувам, че не издавам сполучливи творби. Просто не е достатъчно добре платено за Карин.

— Тя е искала да печелите повече?

Стюарт нетърпеливо поклати глава.

— Не беше толкова и това. При нейните доходи определено не се нуждаехме от повече пари. Тя изкарваше достатъчно за повечето страни от третия свят.

Джул метна бърз поглед наоколо — печка с осем котлона, професионални хладилници, блестящите медни тенджери и тигани, всички уреди, които се виждаха по шкафовете, останалите дребни удобства, които бе забелязал навсякъде. Да не говорим за размера и местоположението на самата къща — вероятно четири до шест милиона долара само в недвижимо имущество и в обзавеждане.

— Значи съпругата ви е смятала, че ви поддържа финансово, така ли? Негодуваше ли от това?

Стюарт се поколеба за момент.

— Вече не знам какво е смятала, инспекторе. До петък не съм предполагал, че изобщо е възможно да поиска развод, но тя го направи. Искам да кажа, че след като Ким замина за колежа, и двамата знаехме, че ще се наложи да се… пренастроим. Но бяха минали само две седмици и това е. Всичко свърши, сякаш никога не сме имали нищо помежду си, сякаш през цялото време просто сме разигравали скапана тъпа пародия. — Той рязко спря, след което отново заговори по-спокойно: — Тя просто е чакала Ким да замине. След това не е имало никаква причина да останем заедно.