Джон Лескроарт - Под подозрение

— И вие я ударихте?

— Казах й да не го прави. Тя избухна и ме нападна с бутилката. Беше самозащита, кълна се. Тя падна и си удари главата, а след това влезе в горещата вана. Аз си тръгнах. Не съм допускал, че ще се удави. Било е нещастен случай. Наистина. Изобщо не съм й посягал.

Джул не помръдна и го остави да продължи.

— Просто не исках да съм с нея, не и по този начин. — Конли поклати нещастно глава и напразно очакваше някакъв признак на разбиране или одобрение от отсрещната страна на масата. — По дяволите! Не по този начин.

Джина отвори замъглените си очи и огледа непознатата стая. С висок таван и ярко осветена отгоре, но светлината край леглото й беше приглушена. Отново затвори очи — така се чувстваше по-добре. Някъде свиреше акустична китара, но почти нечуто. Постепенно започна да усеща, че нещо с лицето и с черепа й не е наред, но за момент не можа да определи какво може да е. Когато внезапно си припомни случилото се, тя вдигна ръце към превръзките, а след това се опита да седне прекалено рязко в лек пристъп на паника.

Неволно изстена и отново се строполи в леглото.

Чу шума от приближаващи се стъпки и отново се осмели да отвори очи.

— Уайът? — сухо и дрезгаво прозвуча гласът й. Усети в устата си вкус на кръв.

— Тя се размърда.

— Не, не е. — Всъщност Джина лежеше напълно неподвижно. — Къде съм? — След това внезапно отново рязко се надигна. — Боже мой, изслушването! Ох!

Отново обхвана главата си с ръце и се отпусна на възглавницата.

Уайът седна от едната страна на леглото.

— Погрижили сме се за изслушването. Всичко свърши.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Джед Конли си призна.

— Джед си е признал? Вратата на гаража отвори ли се?

— Не си ли спомняш?

— Не го видях. Помня, че натиснах копчето и после ми притъмня. Наистина ли си призна?

— Достатъчно. Снощи наговори толкова глупости, че сигурно ще го пипнат и за смъртта на Кели. Девин го накара да се поизпоти и той се огъна.

— Браво на него. Знаех си, че и той става за нещо.

— Ей, бъди любезна.

— Мисля, че бях любезна, като му дадох всички онези допълнителни шансове най-сетне да оправи нещата. — Тя отново затвори очи и внимателно пое няколко пъти въздух заради болката. — Колко зле съм?

— Не много предвид на всичко. Сигурно ще оживееш. — След това я попита по-сериозно: — Наистина ли не си спомняш?

— Цялата вечер ми е някак размазана. Е, колко сериозно е състоянието ми?

— Имаш предвид диагнозата ли? Най-вероятно имаш сътресение. И няколко много привлекателни шева до лявото си око. Сигурно ще си доволна да узнаеш, че цветът на конците много си отива с насинените ти очи.

— Съчетаване на цветовете. Това е тайната на щастието на възрастните.

— Е, имаш го. Освен това не трябва да се претоварваш през следващите няколко дни.

— Няма да ми е много трудно. — Тя огледа стаята. — Къде съм?

— При мен. Не беше нужно да оставаш в болницата.

— Защото мразя болниците.

— Както стана пределно ясно.

— Зле ли се държах?

— Съвсем малко. Но там наистина настояха с теб да има човек, в случай че започнеш да умираш или нещо подобно. Така че аз доброволно се наех.

— Започвам да си спомням. — Джина мъчително си пое въздух още няколко пъти. — Ами Стюарт? Някой трябва да му каже.

— Вече е направено. Девин се зае.

— Освободиха ли го?

— Вече би трябвало.

— Би ли проверил, моля те? Това трябва да стане. — Тя опита да се надигне от леглото. — Ако Ейбрамс се опита да го задържи…

Уайът постави ръка на рамото й и леко я натисна надолу.

— Спокойно, спокойно. Ще разбера. Ако не е освободен до обяд, ще помоля Диз да се заеме. Ще стане. Обещавам ти.

Тя най-сетне се отпусна на възглавницата.

— Добре. Боже, как ме боли главата!

— Не се учудвам. Май си получила няколко сериозни удари. — Помълча малко и я повика: — Джина?

— Уайът?

— Откъде беше сигурна? Не е само защото колите са еднакви, нали?

— Не. Всъщност това няма почти нищо общо. Просто ме насочи. После, когато най-сетне преглътнах егото си, започнах да сглобявам парченцата.

— Какво общо има с това егото ти?

Ъгълчетата на устата на Джина се повдигнаха малко, но не беше усмивка.

— Какво ли не, Уайът, какво ли не. — Направи пауза и продължи: — Не ми е лесно да говоря за това.

— Ами тогава недей. Всичко е наред.

— Не, не е. Просто не мога да оставя нещата така. Това е пряко свързано с начина, по който се досетих. — Джина бавно и продължително си пое въздух. — Колкото и да ми беше трудно, трябваше да приема факта, че в истинския свят Джед никога не би ми се обадил, за да поема случай на предумишлено убийство. Той познава всички известни адвокати в града, а всеки от тях с радост би му направил услуга. Освен това винаги съм знаела, че дори докато бяхме заедно, той никога не ме е уважавал като адвокат.