Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Мирише лошо, извинявайте — отбеляза той, придърпа един пластмасов стол от натрупаните край стената и седна срещу двамата детективи. — Аз съм Павел Алжинович — той кимна сдържано към двамата.

Първата дума, която мина през ума на Кевин, беше „достолепен“. Алжинович имаше тъмна коса, дълга до раменете, която носеше вързана на опашка по време на мачовете, но през този следобед я беше пуснал свободно. Очите му имаха цвета на кестени — първо добре изпечени, а после излъскани с ръкав. Имаше високи скули и хлътнали страни, плътни устни и прав, тесен нос, който му придаваше почти аристократично излъчване.

— Треньорът каза, че някой се е опитал да отрови Роби — каза той със слаб, но недвусмислен славянски акцент. — Как е възможно такова нещо?

— Именно това се опитваме да разберем и ние — каза Крис. Беше се привела напред, опряла лакти на коленете си, със сключени ръце.

— А Роби? Как е той?

— Не е много добре — отвърна Кевин.

— Но ще се оправи, нали?

— Не сме лекари, нищо не можем да кажем — Крис предпочиташе да не уточнява, че смъртта на Роби е неизбежна. Знаеше от опит, че станеше ли дума за убийство, хората внезапно губеха склонността си да споделят. — За нас ще бъде от полза, ако успеем да разберем къде е бил Роби в четвъртък и петък.

— Разбира се, беше на тренировките. Нямам представа какво е правил в четвъртък вечерта — Алжинович разпери големите си ръце на вратар. — Пазя вратата на отбора, но не и Роби. В петък обаче бяхме заедно в хотелската стая. Всички вечеряхме заедно, както обикновено. Стек с картофи, салата и по чаша червено вино. За десерт плодова салата и сладолед. Ние с Роби винаги си поръчваме еднакви неща. Всъщност повечето от момчетата ядат същото. Качихме се в стаята си към девет часа. Роби влезе да се изкъпе, а аз се обадих на жена си. Гледахме футболния канал на телевизия „Скай“ докъм десет, после си легнахме.

— Роби взе ли си нещо от минибара? — попита Кевин.

Алжинович се засмя.

— Не сте много наясно с живота на футболистите, нали? Минибаровете са заключени и не ни дават ключовете. От нас се иска да не пием — затова и нощуваме преди мач в хотел, а не у дома. Така могат да контролират всичко, което ядем и пием, и да не допускат до нас жени.

Крис отвърна на усмивката му.

— Винаги съм считала, че това е мит — че ви карат да избягвате секса преди мач, за да си пазите силите.

— Проблемът не е в секса, а в недоспиването — отвърна Алжинович. — Държат да сме си отспали преди мача.

— А Роби носеше ли със себе си някаква храна или нещо за пиене? Шише с минерална вода, нещо подобно?

— Не. В стаите ни винаги има предостатъчно вода — Алжинович се намръщи. — Но вие ме подсетихте за нещо. В петък вечерта Роби каза, че бил много жаден. Каза също, че се чувствал така, сякаш е настинал или нещо подобно. Не обърна особено внимание на това, просто спомена, че не се чувства много добре. А на сутринта, разбира се, вече реши, че е хванал грип. Помня, че се разтревожих да не се заразя и аз. Затова ли се е чувствал като болен от грип — заради отровата? Или освен това наистина е и болен от грип?

— От отровата е — Кевин го погледна право в очите. — Вземал ли е Роби кокаин в петък вечерта?

Алжинович се отдръпна възмутено.

— Не, разбира се, че не. Кой ви е казал подобно нещо? Роби не вземаше наркотици. Защо задавате такива въпроси?

— Защото е възможно да е вдишал отровата. Ако тя е била примесена към кокаин или амфетамин, той може да не е забелязал нищо — обясни Крис.

— Не. Невъзможно. Напълно невъзможно. Не мога да повярвам такова нещо за него.

— Сам казахте преди малко, че пазите вратата на отбора, а не Роби. От къде можете да бъдете толкова сигурен, че не докосва наркотици? — тонът на Кевин беше мек, но погледът му не се отклоняваше и за миг от лицето на събеседника му.

— Защото сме говорили за тези неща. За спортисти, които употребяват наркотици. За начините да си доставиш удоволствие. Двамата с Роби сме на едно мнение. Това е измама за глупци. Лъжеш себе си, лъжеш феновете, лъжеш отбора. И двамата познаваме хора, които прибягват до дрога, и двамата ги презираме — той заговори ожесточено. — Който и да е отровил Роби, не си е послужил с дрога.

Докато Карол пристигне в апартамента на Роби Бишоп, детектив Сам Еванс вече беше започнал претърсването. Жилището на футболиста, просторен апартамент с тераса, се намираше в центъра на града, на последния етаж на сграда, строена за универсален магазин. Основната част на жилището беше залята от светлина, която нахлуваше през прозорците с метални рамки, изпълнени в стил „ар деко“. Сам преравяше чекмеджетата на бюрото, застанал под сноп слънчеви лъчи, и кафявата му кожа блестеше. Той вдигна поглед, когато Карол влезе, и поклати глава със съжаление.