Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Не всички фенове на Роби Бишоп стояха около „Брадфийлд Крос“. Тези, които живееха в Ратклиф, се бяха отказали да прекосяват целия град и носеха цветя, купени от супермаркета, и детски рисунки пред стадиона за тренировки на „Брадфийлд Виктория“. Цветята и рисунките се трупаха около бариерата, чието предназначение беше да отделя звездите от почитателите им. Сержантът от криминалната полиция Кевин Матюс не можа да потисне тръпката на неприязън, докато чакаше охраната на портала да се свържат с някой, който да потвърди разрешението да влязат в стадиона. Не можеше да понася тези публични демонстрации на синтетична скръб. Можеше да се обзаложи, че тези, които идваха на стадиона като на поклонение, не бяха разменили и дума е Роби Бишоп, или най-много обичайните реплики при даване и получаване на автограф. Не беше толкова отдавна времето, когато Кевин бе имал истински повод да скърби за близък човек, затова и подобни евтини жестове го дразнеха. Беше убеден, че ако тези поклонници даряваха с емоциите си живите — собствените си деца, брачни партньори и родители — светът би бил далеч по-добро място за живеене.

— Каква безвкусица — обади се Крис Дивайн, която седеше до него, като че ли беше прочела мислите му.

— И то е нищо в сравнение с това, което предстои след ден-два, когато умре — отвърна Кевин. Служителят на охраната им махна да влизат и посочи към паркинга край дългата, ниска сграда, която препречваше гледката към стадиона от улицата. Кевин намали, докато минаваха край паркираните ферарита и поршета на футболистите.

— Хубави коли — отбеляза той одобрително.

— Ти самият имаш ферари, нали? — попита Крис, припомняйки си нещо, което й беше казала Пола.

Той въздъхна.

— Кабриолет Мондиал Q2 V, червено. Конструирани са били само двайсет и четири кабриолета с десен волан и моят е един от тях. Истинска мечта, но скоро ще се разделя с него.

— О, не! Горкият Кевин. Защо ще го продаваш?

— Той всъщност е кажи-речи двуместен, а децата са вече прекалено големи, за да се побират отзад. Това е кола за човек, който живее сам, Крис. Чудя се дали не представлява интерес за теб.

— Малко скъпичко удоволствие за мен. Освен това Шинийд ще ми извади душата, ако я купя. Ще започне да ми обяснява, че съм изпаднала в криза на средната възраст, щом си купувам такава кола.

— Жалко. Бих се радвал, ако знам, че е попаднала на добро място. Но поне успях да отложа раздялата за известно време.

— И как успя?

— Има един журналист, Джъстин Адамс. Той пише за автомобилни списания и е решил да напише материал за обикновени хора, които карат необикновени коли. Така че ченге, което кара ферари, е тъкмо това, което му трябва. Убедих Стела да запазим колата, докато излезе статията в списанието, за да не ми се подиграват, че името и снимката ми са били публикувани там, а пък аз вече не притежавам такава кола.

Крис се ухили.

— Добро споразумение.

— Е, да, но от идущата седмица, когато той ме интервюира, започвам да броя дните до раздялата — Кевин подуши въздуха, докато излизаше от колата. — Днес е ден за соленки.

— Моля?

Той посочи на запад, към една двуетажна сграда с тухлена фасада, сгушена отвъд стадиона.

— Това е фабриката за бисквити. Когато бях момче, тренирах един сезон с юношите на „Вик“. Когато вятърът духа към теб, можеш да познаеш какви бисквити пекат. Винаги съм си мислел, че това трябва да е някакъв вид рафинирана инквизиция за хлапетата, които се опитват да поддържат форма.

— Какво стана с тренировките? — осведоми се Крис и го последва, завивайки след него край съблекалните.

Кевин избърза напред, за да не може тя да види съжалението, изписало се на лицето му.

— Не бях достатъчно добър — отвърна той. — „Мнозина са звани, а малцина избрани“.

— Трябва да си го преживял тежко.

Кевин се изсмя сухо.

— По онова време бях убеден, че за мен е краят на света.

— А сега?

— Парите със сигурност щяха да са повече. И бих могъл да имам цял гараж ферарита.

— Така е — съгласи се Крис, изравнявайки се с него, когато той спря и се загледа в двайсетината младежи, които дриблираха между разположени по тревата пластмасови конуси. — Само че когато възрастта им вече не позволява да играят, повечето футболисти отиват на боклука. И какво им остава? Да, някои успяват да се наместят в ръководството на някой отбор, но много повече свършват на бара в някоя мърлява кръчма, където повтарят едни и същи разкази за славното минало и се оплакват от бившата си жена, която им обрала парите.