Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

6. Дийпак

Замъкът Панал се издигаше на това място още от времето на Войните на розите. В средата на деветнайсети век е бил почти руина, но после бил възстановен от четиринайсетият барон Панал. Въпреки че отвън замъкът беше съхранил облика на внушителна средновековна постройка, вътре имаше централно отопление, водопровод и канализация, а и вътрешната архитектура отговаряше по-скоро на нуждите на съвременните обитатели, отколкото на средновековните представи.

Вероятно най-хубавото, което предлагаше замъкът, бяха многобройните прекрасни изгледи от прозорците му — но това негово предимство беше оценено от малцина, тъй като собствениците категорично не се съгласяваха да отворят замъка за посетители.

Добивът на въглища, вълната, а отскоро и комплексът за изящни изкуства и занаяти в близкото село даваха възможност на лордовете Панал да запазят замъка и земите си, без да прибягват до доходите, получавани от туристи.

Сегашният лорд Панал дори беше работил, за да се издържа. В продължение на десетина години режисираше не особено популярни документални филми, което пък сега го правеше подходящ за участник в многобройни журита и комитети. Доколкото Карол знаеше, лордът беше съвсем приличен човек, въпреки че веднъж беше довел Тони Блеър в Панал, за да открие новата галерия в комплекса за занаяти в селото.

Докато пътуваха с колата по виещия се нагоре частен път към замъка, Крис се озърташе.

— Позицията е била идеална за отбрана навремето — отбеляза тя. — Би било трудно врагът да ги изненада отнякъде.

— Вероятно затова и замъкът е оцелял досега — каза Карол.

— Трябва да е помогнала и отровната градина, а? Сигурно, ако не са успявали да довършат враговете с гюлета, са опитвали със супата.

— Нищо чудно, че английската кухня не е успяла да си създаде добро име.

— Та какво има всъщност тук?

— Преди дванайсет години лорд Панал направил документален филм за рода Медичи, и тогава се заинтересувал от идеята за отровни градини — дотолкова, че решил да си направи и той една.

— А пък има хора, които твърдят, че телевизията нямала възпитателно въздействие. Е, с какво разполага той?

— Не съм запозната с пълния списък, но в градината присъстват растенията, които ни интересуват. Рицин, беладона и олеандър. Лордът твърди, че неговата отровна градина е заобиколена с ограда, висока осем фута, по която отгоре минавала и бодлива тел, което почти изключва възможността за обикновен обир. Но пък заместник-управителят на имението му се казва Джон Ансън.

— Дж. А. Това ми харесва. Харесва ми дори много.

Когато преминаха по масивния, дървен подвижен мост и влязоха в двора, видяха нисък мъж с каскет от туид и дълго непромокаемо яке на „Барбър“, който ги очакваше. Три черни лабрадора ги наобиколиха дружелюбно, когато те слязоха от колата.

— Бенсън, Хеджес, Силки, тук! — подвикна човекът, кучетата незабавно се върнаха при него и насядаха около краката му, така че Карол и Крис успяха да го доближат. — Лорд Панал — представи се той, протягайки им ръка. Розовото лице, сините очи и щръкналите мустаци му придаваха странна, но симпатична прилика с малко прасенце. — Сутрин малко бавно загрявам. Едва след като разговорът ни приключи, нещо ми просветна. Онзи футболист, а после и човекът, който спаси толкова хора след атентата — те бяха отровени, нали? — Той прехапа долната си устна. — Ужасно нещо. Наистина ужасно би било, ако се окаже, че отровите са били взети от Панал. Искате ли да огледате градината?

— Мисля да оставим градината засега — Карол кимна на Крис, която извади пет-шест снимки от една папка и ги подреди върху капака на колата. — Лорд Панал, бихте ли огледали тези снимки, за да ми кажете дали разпознавате някой от хората на тях?

Той приведе глава над снимките и заприлича на голяма розова костенурка, измъкнала глава от черупката си. Огледа внимателно снимките, после протегна пълничкия си розов пръст.

— Това е Джон Ансън. Той работи за мен, като заместник-управител на имението — той отклони поглед и примигна раздразнено. — Извънредно трудно ми е да повярвам такова нещо за него. Много трудолюбив човек. Работи тук от две години, изключително изпълнителен.

— Поддръжката на отровната градина влиза ли в задълженията му? — попита Карол.

— Градината е негово задължение — непряко, разбира се, в нея работят градинарите. Но той се занимава с нея — лордът говореше накъсано, беше явно разстроен, но вероятно би се смутил ужасно, ако някой изразеше съчувствие към положението му или му предложеше някаква подкрепа. „Едно уиски би помогнало“, мислеше си Карол, но и това не беше съвсем сигурно.