Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Някакво странно петно прекосяваше от време на време зрителното му поле. Розово, с четина, а отгоре имаше гъста кафява козина, като мечешка. Но сега козината като че ли беше различна. Преди наподобяваше по-скоро развята конска грива, а сега внезапно сякаш експлодира и изпълни въздуха с копринени нишки. Той ги наблюдаваше как се вият бавно, на спирали във въздуха, а после паднаха на дървения под.

Кевин извърна натежалата си глава, тази тежка, тежка, тежка глава — за да ги види отново. Като нишките на помпон, който някой е сплескал на пода. Красиво. Всъщност всичко беше красиво.

Следващото, което забеляза, беше някакво петно, което се изпречи пред него и започна да вдига шум. Появата на петното беше много внезапна — той имаше чувството, че е спал и че се е събудил на някакво друго място. Но не, седеше си на същото кресло. Струваше му се поне, че вече е седял на това кресло. Но отдавна, много, много отдавна.

После изведнъж вече не седеше. Стоеше прав и чувстваше как нечии ръце, хванали неговите, го водеха нанякъде. Кевин падна на колене, после се просна по лице. Виж ти, колко гладък беше красивият килим! Той целуна килима и почувства, че в гърлото му се надига кикот. Разсмя се и започна да се търкаля, усещайки докосването на чужди ръце по тялото си. Сто, милион ръце, ръце на бразилско момиче, които го търкаляха.

Имаше чувството, че може да се търкаля така по цялата земя, завинаги. Завинаги. Завинаги.

Нямаха проблеми с достъпа до сградата. Лорд Панал бе положил отчаяни усилия да помогне, като че ли се чувстваше отговорен по някакъв начин за случилото се, само защото бе наел на работа човека, оказал се престъпник. Затова той им даде и резервната карта, с която можеха да влязат в подземния гараж, асансьора и в самия апартамент, при положение, че знаеха кода на алармата, който той също им бе дал.

Всичко вървя отлично до момента, когато стигнаха до вратата на апартамента. Дисплеят на алармата отхвърляше кода като неправилен. Карол опита още няколко пъти и се предаде.

— Обзалагам се, че той променя кода, когато пристигне, и връща стария, когато си тръгва — каза тя. — Копеле.

— И какво ще правим сега?

— Стейси нямаше ли една от онези шашми, които се включват в таблото, за да се разчетат кодовете?

Крис изсумтя.

— Това си го видяла в някакъв филм. Но дори да имаше нещо подобно, нямаме време за такива номера. Какво ще кажеш за охраната на сградата? Не мислиш ли, че имат някаква обща карта за всички апартаменти, нещо като универсален ключ?

— Върви да провериш — каза Карол. — Аз ще чакам тук.

Изминаха осем дълги минути, преди Крис да се върне, водейки със себе си възрастен мъж с войнишка стойка, в униформа на частна охранителна фирма. Той погледна подозрително Карол изпод козирката на фуражката си.

— Трябва да видя ваши лични документи със снимка — каза той.

— Началникът на охраната господин Малори отговаря за безопасността тук — поясни Крис с тон, толкова близък до умилкване, колкото това бе възможно за нея.

Карол измъкна мълчаливо полицейската си карта и пропуска си за централата на полицията в Брадфийлд. Малори ги огледа внимателно, накланяйки ги на светлината, за да се убеди, че холограмата е истинска.

— Не трябва ли да представите разрешение за обиск? — той я изгледа строго.

Карол понечи да каже нещо, но прехапа език.

— Точка осемнайсета от правилника за работата на полицията — произнесе тя през стиснати зъби. — Нямам нужда от разрешение за обиск, ако имам основания да предполагам, че влизането в обекта може да предотврати извършването на сериозно криминално престъпление. А аз имам такива основания, които обаче нямам намерение да споделя с вас, господин Малори.

Застанала зад гърба му, Крис подбели очи и разигра пантомима, наподобяваща обесване. Но обратно на очакванията й Малори се предаде.

— Прието, госпожо — каза той, постави картата в слота и набра кода със замах.

Чу се приглушено бръмчене и вратата се отвори леко, само като я побутнаха с пръсти. Карол направи знак на Крис да я последва и тръгна на пръсти по малкия коридор. Не можеше да види нищо през открехнатата врата в дъното, но чуваше пъшкане и пухтене, сякаш в далечната стая някой полагаше тежки усилия. Имаше само миг да реши. Да продължава да се промъква или да връхлети в стаята?

Карол махна бързо на Крис, сигнализирайки какво е решението й, хукна напред и връхлетя през вратата. Един поглед й беше достатъчен да се ориентира в сцената пред себе си. Кевин лежеше по гръб на пода, със свити крака и разкопчан панталон, вдигнал ръце над главата си, с разчорлена рижа коса, глупаво усмихнат. Зад него на пода, като захвърлена плюшена играчка, се търкаляше перука със стърчащи на всички страни кичури. А този, който се беше навел над него и се опитваше да го претърколи, беше човекът от снимката. Очевидно беше изминало много време от мига, когато е тръгнал от началната точка на пътя си със самоличността на Джак Андерсън. Късата му коса беше прилепнала от пот към черепа, не беше се бръснал от няколко дни, но не можеше да има никакво съмнение, че именно това е човекът, когото търсеха.