Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— А знаете ли къде можем да го намерим сега? — попита Крис, събирайки снимките.

— В Брадфийлд — лордът отново прехапа устни. — Разговаря с кандидат-наематели за един от свободните магазини в комплекса на занаятите в селото.

— Къде точно в Брадфийлд? — попита меко Карол.

— Аз имам един апартамент там — използваме го по работа, пък и е удобно да имаш някакво жилище в града. Намира се в кулата „Харт“.

Крис и Карол се спогледаха.

— На границата с Темпъл Фийлдс — каза Карол. — Дайте ни адреса.

Тони пусна в ход най-лъчезарната си усмивка.

— Работата е там, че по принцип не би трябвало да те моля за каквото и да било. Карол настоява, при това с основание, че не работиш за мен, а за нея. Лично аз смятам, че всички ние работим за каузата на справедливостта, но няма да споря с нея.

— По-добре не, особено като се има предвид в какво настроение е от една седмица — съгласи се Стейси, без дори да откъсва очи от екрана. — Интересно е това, че детето е разпознало човека на снимката. Нямаш ли съмнения, че може да има някакво объркване?

Тони сви рамене.

— Детето очевидно нямаше никакви съмнения, а в случая това е важното. Беше абсолютно категорично. Приятелят на мама, който му купил сладолед.

— Това обяснява всичко, което ни караше да си задаваме въпроси. Твърдението ти, че престъплението не носи характеристиките на тероризъм — е, излиза, че наистина не става дума за тероризъм. А и двата таймера — Азиз е мислел, че ще се измъкне, но планът на Рейчъл Дайъмънд е бил различен. Тя е искала той да умре.

— Но не е искала той да знае това — каза замислено Тони. — На твое място бих се свързала с различните авиолинии, за да проверя дали Рейчъл Дайъмънд и синът й Лев имат резервация за някой предстоящ полет до Канада. Бих проверил също така дали онези фирми, които предлагат ваканционни жилища под наем, същите, които проверяваше Кевин, не са правили резервация на нейно име.

Стейси се смръщи.

— Мислиш, че тя е имала намерение да отиде при него?

Тони поклати глава.

— Мисля, че е искала той да вярва, че тя ще отиде при него.

Стейси го погледна с уважение.

— Това е наистина хитро измислено — каза тя. — Ужасно злодеяние, но много хитро измислено — пръстите й вече летяха по клавиатурата. — Мисля и да проведа няколко телефонни разговора с Канада.

— Не ми обръщай внимание, аз просто ще си чета вестника — каза Тони, облегна се и се опита да се успокои.

Пътуването от Панал обратно към Брадфийлд отне значително по-малко време, отколкото отиването към замъка, но въпреки това им се стори безкрайно.

— Хайде де! — опитваше се Крис да пришпори движението всеки път, когато се налагаше да намали скоростта си.

— Не мога да повярвам, че в офиса им нямаше копие на списъка с кандидатите за наематели — каза Карол за трети или четвърти път. — Човек би помислил, че такива неща се правят в повече от един екземпляр.

— Да, ако имахме списъка, бихме могли да го дадем на Стейси и може би да се ориентираме коя ще бъде следващата му жертва. — Хайде, нещастнико! — репликата на Крис беше отправена към бавно потеглящия микробус пред тях.

— Освен ако… — Карол замлъкна внезапно, досетила се за друга възможност.

— Освен ако какво? — попита Крис нетърпеливо, задминавайки бавния микробус.

— Освен ако списък изобщо не съществува. Може би това е просто извинение за пред лорд Панал, колкото да обясни отсъствието си. Може би следващата му жертва няма нищо общо с изящните изкуства и занаятите.

Крис натисна спирачката и клаксона. Стреснатият шофьор на джипа пред тях отклони рязко, за да й даде път.

— На този етап това няма значение, нали? Важното е да стигнем до там, преди Джак, Джейк, Джон или който и да е там да натъпче човека с някаква отрова, за която няма противоотрова.

Когато наближиха покрайнините на града, Крис започна да се пита за най-краткия път до кулата „Харт“.

— Иска ми се Кевин да беше с нас — каза тя. — Никой не познава преките пътища из града по-добре от него.

— Справяш се отлично — каза Карол, макар да не беше сигурна, че говори истината.

— Красива сбъдната мечта. Красив мечтател… — Кевин се намръщи. Дали пък не започваше да се повтаря? Всеки път, когато решеше, че е казал всичко, което мажеше да се каже за красивата му кола, му хрумваше още нещо. А после, когато го кажеше, оставаше с впечатлението, че се повтаря, при това не за първи път.

Той се понамести на креслото, което бе станало някак хлъзгаво. Крайниците не му се подчиняваха; неведнъж вече му се бе наложило да се вкопчи в облегалките на креслото с интересната тапицерия, за да не се хлъзне на пода, застлан с наистина красив килим, чиито цветове грееха ярко като скъпоценни камъни — така ярко, че на Кевин му се искаше да ги прегърне.