Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— И? — попита раздразнено Пола.

— Лев видя снимката и каза: „А ти защо носиш снимка на приятеля на мама?“

Известно време Пола не проговори. Накрая произнесе едва чуто:

— Господи…

— Именно. Срещнали се в парка и Азиз купил сладолед на детето — вероятно затова то го помни толкова ясно.

— Господи! Трябва да кажеш на шефката!

— Нали ти казах, че се обадих, но тя очевидно е прекалено заета, за да разговаря с мен.

— Отиде с Крис в замъка Панал — каза разсеяно Пола. — Какво искаш да направя?

— Рейчъл би трябвало да е в офиса си. Обади се, за да се убедиш, че е наистина там, и се опитай да откриеш къде точно се намира този офис, докато аз се опитвам отново да се свържа с Карол. Убеден съм, че майката на Рейчъл вече й се е обадила, и й е казала за непознатия, който се е появил у тях с някаква снимка. В никакъв случай не бива да допускаме да избяга.

— Нямаме никакви доказателства — каза Пола. — Няма начин да накараш детето да свидетелства срещу нея.

— Така е, но аз имам още една-две идеи. Моля те, Пола. Обещавам аз да поема вината, ако се стигне до скандал. Но не бива да изпускаме от очи Рейчъл.

— Тя ме познава?

— Тогава Кевин?

— Той не е тук. Тръгна нанякъде по лична работа, така каза. Не знам кога точно ще се върне.

— Но наистина се налага…

— Ще взема Сам — прекъсна го Пола. — Ще ти се обадя по-късно.

Тони се облегна на възглавниците и за втори път тази сутрин действителността отплава надалеч.

Кевин стоеше край прозореца и се възхищаваше на гледката над покривите на Темпъл Фийлдс. Беше необичаен поглед към места, които му бяха много добре познати. Колко невинно изглежда всичко, погледнато отвисоко, мислеше си той. Невъзможно бе да предположиш какво кроят фигурките там долу, дребни като кибритени клечки. Беше чувал, че на последните десет етажа на кулата „Харт“ има апартаменти, но днес за първи път му се удаваше възможност да се наслади на панорамата, която се разкриваше оттук. Обърна се към домакина и каза:

— Имате късмет с тази гледка.

Джъстин Адамс нагласи смъкналите се по носа му очила с тъмни рамки и отметна падналия на челото му кичур дълга, тъмна коса.

— Жилището не е мое — каза той. — Собственикът е фотограф, с който често работя. Дава ми ключовете, когато работата ми наложи да дойда тук. Живея постоянно в Лондон — той се усмихна и белите му зъби се откроиха на фона на няколкодневната брада. — Жилището ми там далеч не е толкова великолепно — той тръгна към кухнята. — Но тъй като сега съм домакин, мога да ви предложа нещо за пиене. Имаме водка, бира, джин, вино… — той повдигна въпросително вежди.

— Благодаря, но от тук се връщам на работа. Не ми се иска да лъхам на алкохол — Кевин се отпусна в мекото кресло, тапицирано с плат в сиво-кафявия цвят, който добива орловата папрат през зимата.

— Да, вероятно при работа като вашата на това не се гледа с добро око. Нещо безалкохолно тогава? Имам портокалов сок — той извади кутия от хладилника и отвори пластмасовото капаче. — Да ви налея ли една чаша?

„Кутията беше запечатана, при това и той ще пие от нея“, каза си Кевин и се обвини наум, че се превръща в параноик. При това тази среща беше уговорена доста преди отровителят да бе взел първата си жертва. От години познаваше коментарите на Джъстин Адамс в различни автомобилни списания.

— Добре — прие той, наблюдавайки Адамс, докато той сипа сок в две високи чаши и сложи по няколко кубчета лед, които извади от камерата на хладилника. Двете чанти се виждаха ясно през цялото време — от момента, в който сокът бе сипан, до момента на поднасянето. Кевин изчака Адамс да отпие голяма глътка, после отпи предпазливо и той. Сокът беше чудесен; сладък, свеж, ароматен.

Адамс постави малък диктофон на ниската масичка между тях.

— Нали нямате нищо против да записвам разговора ни?

Кевин махна добродушно към уреда.

— Нямам никакви възражения — каза той. — Ще ми бъде интересно веднъж да направя запис, който не започва с цитиране на часа и датата, и с изреждане на присъстващите на разпита.

Усмивката на Адамс не достигна до очите.

— Не ми се вярва някога да участвам в такъв запис.

Кевин се засмя.

— Зависи от скоростта, с която карате колите, за които пишете.

Адамс се приведе напред и натисна копчето за запис.

— Кажете ми спомняте ли си кога за първи път видяхте ферари.

1. Дани Уейд

2. Роби Бишоп

3. Том Крос

4. Кевин Матюс

5. Нийл и Деклан Маккълоу