Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Тя пусна душа и допи кафето, докато чакаше да потече горещата вода. Окачи халата си на вратата на банята и влезе в широката душ–кабина, която строителите бяха успели да поберат в един забравен ъгъл на приземния етаж по време на ремонта. Карол обичаше този апартамент, независимо от факта, че той се намираше на приземния етаж в къщата на Тони. Само че наближаваше времето, когато тя трябваше да си признае, че се е върнала в Брадфийлд завинаги. И за да убеди себе си, че връщането й от Лондон не е временно, вероятно щеше да се наложи да си намери истински самостоятелно жилище.

Не че искаше да избяга от близостта с него. Нали тъкмо това бе искала — някакъв начин да се сближат? Но това, че живееха в една къща, не ги беше сближило повече — нито емоционално, нито физически. Може би беше време отново да се отдалечат един от друг — може би отдалечаването щеше да ги принуди да погледнат открито към това, което съществуваше между тях.

А може би просто вече беше прекалено късно.

Водата се стичаше по нея и потокът отвън като че ли започна да стимулира потока на мисълта й. Отровната градина би изисквала пространство. Пространство и относителна изолация. Ако отглеждаш отровни растения, не ти трябва съседските деца да идват да помиришат цветята, да дъвчат листата или да берат плодове.

Такова нещо вероятно изискваше и доста средства. Не й се вярваше растенията да могат да бъдат купени от най-близкия градински център. Вероятно се купуваха от специализирани центрове, а някои може би дори се внасяха, което би трябвало да бъде регистрирано някъде. В някаква документация би трябвало да присъства Джак Андерсън в другата си самоличност.

При тази мисъл нещо проблесна в съзнанието й. Замъкът Панал — там, където щяло да се проведе предполагаемото благотворително празненство, на което Том Крос щял да ръководи охраната. Според Кевин в гимназията никой не знаел нищо за това, следователно връзката е била организирана от убиеца. Да се цитира действително съществуващо място, което не ти е добре познато, предполага риск, а според Тони този човек подготвяше плановете си внимателно и избягваше рисковете.

Тя изплакна набързо косата си от шампоана и излезе припряно от душ–кабината. Уви се с хавлиена кърпа и тръгна към телефона в дневната. От полицейската централа й дадоха телефона на полицейския участък, който се намираше най-близо до замъка Панал. Той влизаше в юрисдикцията на съседната полицейска централа. Карол избра номера на участъка в Къркби Панал и зачака нетърпеливо. Телефонът иззвъня четири пъти. Веднага щом някой отсреща вдигна слушалката, тя заговори:

— Обажда се главен инспектор Карол Джордан от полицията в Брадфийлд. С кого разговарям? Добро утро, полицай Бриърли. Трябва ми телефонният номер на замъка Панал… Знам, че го няма в указателя. Именно затова се обаждам на вас… Не, обаждам се от дома си… Да, ще почакам.

Карол започна да барабани с пръсти по облегалката на стола. Момчето от другата страна очевидно не можеше да схване, че дори ако от полицейската централа на Брадфийлд потвърдят, че съществува главен инспектор Джордан, това не би означавало, че сега действително разговаря с главен инспектор Джордан. Така или иначе, нямаше намерение да си губи времето да му го обяснява.

Две минути по-късно той отново се обади и й издиктува номера.

— Благодаря — каза тя, затвори и незабавно набра номера на замъка Панал.

— Ало? — Гласът от другата страна на линията звучеше изискано, но кисело. Карол се представи и се извини, задето се обаждаше толкова рано.

— Няма значение — отвърна човекът отсреща. — За мен е удоволствие да помогна на полицията. Аз съм лорд Панал.

Карол си пое дълбоко дъх.

— Въпросът ми може да ви се стори малко странен, лорд Панал, но дали случайно имате отровна градина в замъка?

В девет и половина сутринта Тони беше вече свободен човек. Сестрата, която най-често се грижеше за него, го изпрати до таксито.

— Не се преуморявайте — предупреди го тя. — Говоря сериозно. Ако се преуморявате, по-късно ще си платите за това.

Никога досега не беше чувствал така ясно атмосферата на собствен дом, която съществуваше в къщата му. Тук нищо не беше толкова удобно разположено като в болницата. Но това беше неговият мъничък свят. Неговите книги. Неговите мебели. Леглото му, завивката му, неговите възглавници.

Само пет минути, след като се разположи в любимото си кресло, нещо проблесна в съзнанието му. Ако Рейчъл Дайъмънд не беше гледала телевизия и не беше чела вестници, напълно възможно беше и да не е виждала снимката на Юсеф Азиз. Може да е виждала съпруга си с него, но просто да не го знае. Той трябваше да се убеди. Държеше да види реакцията й, когато й покажат снимка на убиеца на съпруга й.