Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Спомни си една своя пациентка, която му беше разказала гордо как съсипала брака на своя партньор в бизнеса — при това не по сексуални или емоционални причини, а защото съпругата на партньора й не се вълнувала с цялото си сърце от техните професионални проблеми.

„Налагаше се да го направя — беше казала пациентката със съвсем делови тон. — Докато продължаваше да е женен за Мария, никога нямаше да се посвети с пълно убеждение на делата ни — а аз имах нужда той да го направи. Затова тя трябваше да се махне.“ Ако Джак Андерсън е считал, че са му отнели мечтите, каква ли би била логичната реакция, до която биха го довели разсъжденията му?

Като че ли той бе стигнал до извода, че убийството е логичната реакция. Жертвите му бяха мъже с произход, подобен на неговия. Бяха посещавали същото училище като него. Поне на теория са имали същите възможности, които е имал и той. И те му бяха доказали, че мечтите му не са чак толкова налудничави, защото всеки бе осъществил една от тях. Но незнайно по каква причина Андерсън бе стигнал до извода, че самият той няма да успее да постигне амбициозните цели, които си бе поставил. Някои хора биха се примирили, биха приели мисълта, че младежките им мечти са били просто въздушни кули. Други биха се озлобили, биха се пропили, биха отреагирали неосъществените си копнежи така, че биха навредили предимно на себе си. Докато Джак Андерсън беше решил да убие преуспелите. Така те вече не биха му напомняли за собствения му провал.

Именно затова в тези убийства не присъстваше сексуален елемент, затова бяха осъществени „от разстояние“. Те също бяха свързани с желание, но не със сексуално желание.

А защо отрова? Несъмнено отровата беше идеалният избор, ако не изпитваш удоволствие да наблюдаваш как умират жертвите ти, а същевременно искаш и да избегнеш подозренията, като се намираш далеч от тях, когато те умират. Това ще рече, че не можеш да тръгнеш по обичайния път на повечето убийци, които се ориентираха към не особено сложни методи. Пистолети, ножове, тъпи инструменти. И все пак, защо е трябвало да избере нещо толкова озадачаващо, сякаш взето от роман на Агата Кристи?

Трябваше да разбере причината. Трябваше да има причина. В повечето случаи убийците избираха нещо, което им е под ръка, или нещо, с което имат опит. Ами ако е избрал тези отрови не защото някой трудно би се досетил за тях, а защото са му били под ръка? Карол вече беше разпитвала Рийс Бътлър, който имаше достъп до фармацевтични продукти. В това вече имаше някаква логика.

Но Андерсън не използваше медикаменти, които се отпускат с рецепта от аптеките. Неговите отрови се получаваха от растения. Рицин от растението рицин, атропин от беладона, олеандрин — от олеандър. Не бяха много често срещани градински растения, но пък не бяха и някаква невероятна екзотика. Но пък кой би поддържал такива растения в градината си? Би трябвало да е в известна степен специалист. Нещо чоплеше тъмните ъгълчета на съзнанието му. Нещо, свързано с градини и отрови. Той седна в леглото и включи лаптопа. Когато влезе онлайн, незабавно написа в „Гугъл“ отровни градини. Първото, което извади търсачката, беше Отровната градина в замъка Алнуик в Нортъмбърланд, отворена за посещения, но при строг надзор над растенията.

Тони продължаваше да търси и скоро установи, че идеята в никакъв случай не е нова. Подходът беше пряко вдъхновен от рода Медичи, чиито представители създали специална градина близо до Падуа, благодарение на която намирали по-ефикасни начини да отравят враговете си, а също и от монасите лечители от болницата Сутра близо до Единбург, които използвали упойващи гъби, напоени с точно необходимата доза опиум, буника или бучиниш, за да поддържат човек упоен в продължение на два или три дни — толкова, колкото е необходимо да се ампутира крайник, организмът да излезе от шоковото състояние и да започне естественият процес на оздравяването. През вековете бяха съществували и други частни отровни градини, и Тони откри всевъзможни предположения, свързани с тях в блоговете и форумите.

Ами ако Джак Андерсън е имал достъп до някоя от тези градини? Ако тези отрови за него са били най-достъпното оръжие? Той хвърли поглед към телефона. Сега беше подходящият момент да се обади.

Но в този момент на вратата се почука и доктор Чакрабарти нахлу в стаята, без да чака отговора му.

— Разбрах, че пак сте били на разходка — поде тя без всякакви предисловия.

— Но се върнах — заяви Тони. — Нали всички ми казвате, че трябва да ставам и да се движа.