Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Струва ми се, че е време да ви пратим у дома — каза тя. — Честно казано, можем да се възползваме от вашето болнично легло, а щом сте такъв инат, очевидно ще се възстановите и напук на нас. Ще се наложи да идвате тук често заради физиотерапията. Ако си мислите, че досега ви е било трудно, почакайте да видите какво ще стане, когато започнете да раздвижвате ставата — тя се усмихна доволно. — Тогава ще плачете и ще викате майка си.

— Надали — отбеляза той сухо.

Доктор Чакрабарти се разсмя.

— Разбирам какво имате предвид. Да, вероятно няма да стане така, но със сигурност ще плачете. И така, утре сутрин можете да си вървите, ако и младшият специалист прецени, че изписването няма да доведе до опасност за възстановяването ви. Имате ли кой да ви помага с пазаруване, готвене и така нататък?

— Струва ми се, да.

— Как така ви се струва, доктор Хил?

— Има кой да ми помага, но ми се струва, че тъкмо сега тя ми е малко сърдита. Ще трябва да се надявам, че ще успея да предизвикам съчувствие. Ако не успея, винаги има доставка на готова храна по домовете.

— Опитайте се да се държите прилично през остатъка от деня, доктор Хил. За мен беше интересно преживяване да бъдете мой пациент.

Тони се усмихна.

— Мисля да приема думите ви като комплимент.

Ново почукване на вратата оповести появата на още една жена, която никога не изпускаше юздите от ръцете си. Карол нахлу в стаята, вече отворила уста, за да започне с тирадата си, но спря като закована, когато видя доктор Чакрабарти.

— О, съжалявам — каза тя припряно.

— Тъкмо си тръгвах — каза лекарката, после се обърна към Тони. — Вероятно това е тя?

— Да — заяви той и смело залепи усмивка на лицето си.

— Няма да е зле да посветите част от силите си на одобряването тогава — тя кимна на Карол и излезе.

— Подозирам, че тъкмо сега не разполагам с достатъчно сили за тази цел — каза Тони, разпознал безпогрешно настроението на Карол.

Тя стисна здраво долната рамка на леглото му. Тони забеляза, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Какво си въобразяваш, че правиш, Тони? Мъкнеш със себе си една от най-опитните ми служителки да кръстосва околността и да провежда разпити, които не водят доникъде, при това във връзка със случай, който дори не е възложен на нас. Успяваш да подплашиш друг мой подчинен до такава степен, че той не смее да изяде един сладкиш, защото брадфийлдският отровител може да е разучил предпочитанията му и да си е намерил работа в кварталната хлебарница. И дори не намираш време да ме държиш в течение. За тази история с отровата научих от Кевин. От Пола разбрах, че не сте постигнали нищо с посещението при Рейчъл Дайъмънд. Сам знаеш, че съм защитавала позициите ти безброй пъти…

— Което всъщност не е представлявало чак такъв проблем — прекъсна я той, прекалено уморен и измъчен от болки, за да изтърпи реакцията на Карол, изнервена от ограниченията, налагани й от служебната система. — Мисля, че списъкът на случаите, когато съм се оказвал прав, е доста внушителен. Ти също го знаеш. Това, че си защитавала моите позиции, не те е поставило в положението на неудачник.

Тя го загледа яростно, но и стъписано.

— Искаш да кажеш, че дължа успехите си на теб?

— Не съм казал такова нещо, Карол. Виж, ясно ми е, че искаш да натриеш носовете на антитерористите, но ръцете ти са вързани. Затова се появяваш тук и си го изкарваш на мен. Е, съжалявам, но точно сега не съм в състояние да изпълнявам функциите на твоя боксьорска круша. Искам да ти помогна, но ако предпочиташ да не участваш, така да бъде. Ще се обръщам направо към Джон Брандън.

Тя отстъпи назад, сякаш той й беше ударил шамар.

— Не мога да повярвам, че каза това — тя като че ли всеки момент щеше да го замери с нещо.

Тони разкриви лице в гримаса и поклати глава.

— И аз не мога. Може би сега не е моментът да разговаряме. Ти си изнервена, а аз — преуморен.

Думите му като че ли не постигнаха помирителната си цел.

— И това е типично за теб! — развика се Карол. — С теб човек не може дори да се скара като хората!

— Не обичам да се карам — каза той. — Караниците ме карат да изпитвам болка — все едно, че отново съм дете, свит в шкафа, в тъмното, и си мисля, че щом възрастните се карат, вината сигурно е моя. Затова не обичам скандалите — той примигна, за да пропъди внезапно избликналите сълзи. Тя беше единственият човек на света, който го караше да чувства, че е разголил душата си — а това не беше винаги приятно. — Карол, утре се прибирам у дома. Не мога да се справя без теб. В какъвто и да било смисъл. Може ли да престанем с тази разправия? Нямам сили да продължавам.