Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Измъкна мобилния телефон от джоба си и набра номера на Карол. Тя отговори малко задъхано:

— Не сега, Тони. Тъкмо съм се заела с нещо важно. Ще ти се обадя след час-два — и затвори.

Час-два? След два часа той вече щеше да е изтощен, да му се иска единствено да стигне до леглото си на горния етаж, да се пъхне под завивката и да заспи в топлата прегръдка на собственото си легло.

Е, този път тя не би могла да твърди, че не се е опитал да й каже. И наистина би предпочел някой да дойде с него, най-малкото за да бъде пътуването по-приятно. Но Карол беше заявила съвсем ясно, че не му разрешава да ползва услугите на нейните подчинени. Налагаше се да се справи сам.

Докато чакаше таксито, се обади на Стейси и я помоли да му прати най-ясната снимка на Азиз, с която разполагаха. Тогава се сети, че принтерите му са на горния етаж. Наложи се таксито да почака, докато той се изкачи с усилие горе, разпечата снимката, и слезе отново, мръщейки лице от болка.

— Зле изглеждате — отбеляза шофьорът на таксито и настоя да му помогне да влезе в колата.

— Така се и чувствам — отвърна Тони. Облегна се назад и докато завият зад ъгъла, вече спеше. Стресна се, когато шофьорът на таксито го разтърси за рамото след двайсетина минути.

— Пристигнахме, приятел — каза той.

— Може ли да почакате? — попита Тони. — Няма да се бавя.

След сложната процедура по слизането от таксито и приглаждането на косата, защото шофьорът го предупреди, че тя стърчи на всички страни, той тръгна към входната врата. След позвъняването вратата се отвори и на прага застана шейсетинагодишна жена, поразчорлена и с очила — същинска еврейска версия на Джърмейн Гриър. Зад ухото й, под непокорната, посивяла коса, дори сгърчеше молив. Тя погледна Тони през малките, овални стъкла на очилата си и каза озадачено:

— Да?

— Търся Рейчъл — каза Тони.

— Рейчъл ли? О, съжалявам, но в такъв случай сте били път до тук напразно. Тя отиде в офиса. Аз съм майка й, Естер Вайсман. А вие сте…?

Преди Тони да успее да се представи, Лев се появи, застана до баба си и каза:

— Аз те познавам. Ти дойде вчера с онази жена от полицията — той вдигна поглед към баба си и допълни: — Някакъв човек го ударил с брадва.

— Колко неприятно — отбеляза госпожа Вайсман. Лев се промъкна покрай нея и наклони глава настрани, за да може да види снимката, която Тони стискаше с ръката, облегната на патерицата.

— А ти защо носиш снимка на приятеля на мама? — попита той.

Стреснат, Тони се облегна по-добре на патериците, обърна снимката с лицето нагоре и я поднесе към момчето.

— Този човек приятел на мама ли е?

— Срещнахме го веднъж в парка. Той ми купи сладолед.

Госпожа Вайсман се опита да види снимката. Съзнавайки, че държи взривоопасен материал, не по-малко опасен от раница, пълна с ТАТР, Тони пристъпи встрани, така че тя не успя да я види.

— Какво е това? — попита госпожа Вайсман.

— Човекът е свързан с онзи случай в събота — каза той с тон, подсказващ, че не е редно да говорят за това пред детето. — Опитваме се да го идентифицираме, надявах се Рейчъл да може да ни помогне. Аз работя за полицията. Добре тогава, ще я потърся в офиса — и той се опита да се обърне и да си тръгне, като същевременно държеше снимката така, че да не се вижда, и внимаваше да не се препъне в Лев. Дори това, че не падна, можеше да се приеме за забележително постижение.

В продължение на един ужасен миг той се боеше, че госпожа Вайсман ще измъкне снимката от ръцете му. Но доброто възпитание надделя и тя успя да се въздържи.

— Ще тръгвам тогава — каза той, обърна се и забърза към таксито, доколкото му позволяваха силите.

— Не чух името ви — подвикна след него госпожа Вайсман.

Обзе го детински порив да отвърне: „Казвам се Отмъстителя“. Вместо това се ограничи с обикновеното:

— Хил. Доктор Тони Хил.

Рейчъл и без това щеше да осъзнае ролята му достатъчно скоро. Когато отпрати таксито, той се обади в отдела за особено тежки престъпления. Отговори Пола.

— Имам нужда от помощта ти — каза Тони.

— Няма как — отвърна тя. — Шефката ми чете конско и ми обясни, че не работя за теб.

— Пола, въпросът е жизненоважен. Опитах да се свържа с Карол, но тя беше много заета и не пожела да ме изслуша. Слушай — отидох отново в дома на Рейчъл Дайъмънд, за да видя дали ще разпознае Азиз, като й покажа негова снимка. Тъй като твърдеше, че изобщо не е следяла репортажите по медиите, реших, че може все пак да го е виждала, но да не е знаела за кого става дума. Само че тя не си беше у дома.