Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Добре звучи, мислеше си Пола. Имал е късмет, че пътищата им не се бяха пресекли досега.

— А не се ли опитваше някой да го усмири? Майка му? Учителите?

Мотисхед изду устни и поклати глава.

— През по-голямата част от времето майка му като че ли не ходеше по този свят. Сега, като си припомням онова време, предполагам, че е гълтала валиума като бонбони. А пък учителите изобщо не се интересуваха от това, което се случваше извън класните стаи. Джак беше прекалено хитър, за да допусне оценките му да пострадат. Знаеше, че образованието беше единственият начин да се махне от Брадфийлд. А той искаше да се махне.

— Споменавал ли е някога как точно възнамерява да се махне от тук? Някаква кариера ли е искал да направи?

— Никога не е казвал каква професия си е избрал. Но винаги казваше, че ще се издигне като ракета. Щял да остави такива като нас да се влачат ниско долу, а той щял да стигне високо, до самите върхове — той смръщи чело, опитвайки се да си припомни още нещо. — Спомням си как веднъж, в час по обща култура говорехме за амбицията. И учителят разказваше за оня тип, как му беше името — от торите, дето му викаха Тарзан…

— Макъл Хезълтайн ли?

— Да, същият. Та той, като бил момче, си направил списък на нещата, които искал да постигне в бъдеще. На челно място в списъка бил постът на премиер-министър. Е, не успя чак дотам, но беше кажи-речи на косъм, а всичко останало от списъка си успял да изпълни. Учителят все повтаряше тази история, и колко било важно да си поставяш цели. А всички ние си казвахме наум: Да си намеря работа, да си намеря гадже, да си уредя сезонна карта за всички мачове на „Виктория Парк“. Но не и Джак. Той пишеше разни неща от рода на „Да си купя ферари. Да имам къща на Дънелм Драйв. Когато навърша трийсет години, вече да съм направил първия си милион.“ Всички му се смеехме, но той приемаше тези неща съвсем сериозно.

— Явно е бил доста амбициозен — отбеляза Пола.

— Такъв си беше Джак — Мотисхед изведнъж стана сериозен. — Ако си мислите, че Джак може да е убил Роби Бишоп, аз няма да съм като онези, дето ги дават по телевизията и все разправят, че не можели да повярват. Като знам какъв беше пътят, по който бе тръгнал Джак още преди толкова години, си мисля, че за него убийството е било още едно табу, което е трябвало да бъде пренебрегнато. При това би се справил блестящо. Ще се поизпотите, докато го заловите, а пък дали ще го вкарат в затвора е съвсем съмнително.

Пола усети, че я побиват тръпки.

— Ами този отбор, в който е участвал в седмичната викторина в кръчмата, „Веселяците“? Да не би да е работел заедно с тези хора?

— Не, бяха се сближили, защото всички играеха на онези онлайн игри, нали се сещате, „аз съм магьосник, а ти — джудже и сега ще се сражаваме“. Така или иначе, разбрало се, че всички живеят тук наблизо и решили да участват заедно в седмичната викторина. Симпатични момчета, но особняци, всички с изключение на Джак. Той не беше на мястото си сред тях. Но имайте предвид, той като че ли не се чувстваше никъде на мястото си. Въпреки подвизите си в училище, никога не е имал истински приятели. Просто си намираше хора, с които да върши всички щуротии.

— И нямате никаква представа къде е той сега?

— Нямам идея, съжалявам. Поразпитах онзи ден, след като разговарях с вас, но като че ли никой не го е виждал от години.

— Не разбирам — каза Пола. — Доколкото ни е известно, той има апартамент в Темпъл Фийлдс. Предполагаме, че е бил в „Аматис“ вечерта, когато Роби е бил отровен. Сигурно обикаля насам-натам. Не мога да повярвам, че съвсем никой не го е виждал.

Мотисхед отпи от бирата си.

— Може да е така, защото всъщност не живее тук. Много от онези лъскави апартаменти в центъра не са обитавани постоянно — държат ги разни богати копелета, които само отскачат дотук понякога. Може пък Джак наистина да е преуспял. Маже да идва в града само ако е решил да убие някого.

Тони пристъпваше по коридора на третия етаж. Ръцете и раменете го боляха от патериците. Разстоянието от асансьора до стаята на отдела за особено тежки престъпления никога не му се беше струвало толкова голямо. Но пък от тази сутрин сякаш и болничният коридор беше станал по-дълъг.

Беше излъгал сестрата. Каза, че слиза до кафенето на първия етаж, за да си поръча прилично кафе и да почете, и й препоръча да не го очаква скоро. Истината беше друга — той работеше най-добре, когато можеше да разговаря лично с хората от екипа на Карол и да изслушва лично това, което имаха да кажат. Искаше да покаже на Карол постингите на Юсеф Азиз, защото според него нямаше да успее да я убеди, без да й покаже какво точно има предвид. А освен всичко останало искаше да избегне и срещата с майка си, която би разрушила спокойствието му.