Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Това е наистина шокиращо. Ужасно — по лицето на Фостър се изписа смут, като на свещеник, боящ се, че ще изгуби вярата си.

— Работата е там, че и тримата са били богати. Питахме се дали вие не сте ги събрали на някакво благотворително мероприятие — след като и тримата са учили тук… — Кевин замълча в очакване.

Фостър бързо завъртя глава.

— Не, нищо подобно не се е случвало — той се засмя горчиво. — Добра идея между другото, но не ми беше хрумвала. Не съм се запознавал с тях, а доколкото ми е известно, и никой от тях не е свързан с ПДХ.

— ПДХ ли?

— „Приятели на двете Х“. Организация, която организира периодично срещи на бивши ученици и благотворителни празненства. Чудя се как не са се обърнали досега с покана към вас да се присъедините.

Кевин го изгледа безизразно.

— Като изключим футбола, не мисля, че прекараното тук време може да се числи към най-хубавите дни в живота ми — без да откъсва поглед от Фостър, той измъкна бележника си. — Смятаме, че Том Крос е бил примамен да срещне смъртта си от човек, който се е представял за вас — каза той.

Фостър трепна видимо, като че ли Кевин му беше ударил шамар.

— За мен? — възкликна той.

Кевин погледна бележките, които си бе вземал, докато разговаряше с Карол Джордан буквално минути преди срещата си с Фостър.

— Крос е получил писмо на бланка на училището, подписано уж от вас, в което вие го каните да поеме организацията на безопасността на предстоящо благотворително празненство, чиято цел била събиране средства за гимназията — Кевин показа телефонния номер на Фостър. — Това ли е номерът на училищната канцелария?

Фостър поклати глава.

— Не, няма нищо общо. За мен номерът е напълно непознат.

— При избиране на този номер отговаря телефонен секретар, уж на гимназията „Харистаун“. Според вдовицата на Том Крос, съпругът й оставил съобщения на секретаря и после му се обадил човек, който се представил за вас.

Смутен и нервен, Фостър каза:

— Не, това изобщо не отговаря на истината. Не съм правил нищо подобно.

— Не се притеснявайте, сър, не ви считаме за заподозрян. Според нас някой се е представял за вас. Но се налага да обсъдя всичко това с вас — той едва не посегна да потупа Фостър по коляното, за да го накара да престане да се върти нервно.

Фостър всмука устни и направи видимо усилие да се овладее.

— Всичко е наред. Съжалявам, но е малко смущаващо да ти кажат, че си замесен по някакъв начин в разследване на убийство.

— Разбирам. Та въпросното тържество е трябвало да се проведе в замъка Панал.

— Не, това е чиста лудост. Не познавам нито лорд Панал, нито някой, който има връзка с него. Искам да кажа — да, би било чудесно да организираме благотворително празненство там, но никога не е ставало дори дума за нещо подобно, камо ли пък да сме мислели за подготовка.

Кевин продължи незабавно със следващ въпрос.

— Според госпожа Крос човекът, представил се за вас, казал на съпруга й да се свърже с организатора на събитието, някой си Джейк Андрюс. Да сте работили някога с човек с такова име? Джейк Андрюс?

Фостър въздъхна тежко.

— Не. Това име не ми говори нищо.

Кевин, който го наблюдаваше внимателно, не забеляза никакви признаци, че човекът лъже.

— Ще ви помоля да прегледате училищния архив за това име — каза той.

Фостър кимна и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу.

— От няколко години насам доста нещо е въведено в компютърна база данни, но по-старите архиви се съхраняват все още само на хартия. Ще се обадя на секретарката, тя знае къде да потърси. Ако този човек фигурира някъде в нашата документация, тя ще го намери.

— Благодаря. Колкото по-рано стане това, толкова по-добре. Може да се наложи да дойдем отново и да поговорим с някои преподаватели, които работят тук по-отдавна — допълни Кевин и стана. — И един последен въпрос. Къде бяхте вчера по обяд — към един часа?

— Аз ли? — Фостър явно не знаеше дали да се ядоса или да се уплаши.

— Вие.

— Бях с група приятели в резервата „Мартин Миър“ в Ланкашър — събираме се да наблюдаваме птици — каза Фостър, решил да съхрани достойнството си. — Пристигнахме там по обяд и стояхме до залез-слънце. Мога да ви дам имената им.

Кевин измъкна визитна картичка, на която бе написан адресът на електронната му поща.

— Пратете ми ги на този адрес. Ще чакам.

Той хвърли един последен замислен поглед към игрището, а после си тръгна. В ъгълчетата на устата му трепкаше усмивка. Животът рядко предоставяше шанса да поставиш натясно един бивш учител, изпълнявайки служебния си дълг. Кевин съзнаваше, че се държи дребнаво, но все пак това малко отмъщение от името на някогашното шестнайсетгодишно момче му достави удоволствие.