Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Усещането да се озове отново у дома беше странно. Нищо чудно, че се говореше за адаптация към живота в институции. Беше отсъствал само седмица, а имаше чувството, че способностите му са били засегнати. Влезе заедно със Санджар в дневната и обзет от облекчение, се отпусна тежко в едно от креслата.

— Съжалявам — каза той. — Сам виждате, не съм в състояние да проявя гостоприемство. Прибирам се у дома за първи път от една седмица. Мляко няма, но ако искате черен чай или кафе, мога да ви предложа, стига да си ги направите сам. В хладилника може дори да има и минерална вода.

— Какво ви се е случило?

Санджар проговори за първи път, откакто двамата тръгнаха от Вейл Авеню. В таксито мълча, за което Тони му беше благодарен. Не беше очаквал, че физическото натоварване ще го изтощи до такава степен. Но двайсетминутното пътуване с таксито му даде възможност да възстанови донякъде силите си.

— Струва ми се, че го нарекоха „лудия с брадвата“ — каза Тони. — Един от пациентите ни в „Брадфийлд Мур“ получи пристъп. Успя да избяга от стаята си и да докопа пожарникарска брадва.

Санджар го посочи с пръст.

— Вие сте човекът, който спаси онези болногледачи. Показаха ви по новините.

— Така ли?

— Само в местните новини. И не показаха ваша снимка, само онзи лудия, който ви нападнал. Добре сте се справили.

Тони зачопли смутено подлакътника на креслото.

— Не достатъчно добре. Един човек загина.

— Е, така е. Разбирам как се чувствате.

— Досега не ви е останало време да скърбите, нали?

Санджар се загледа в камината и въздъхна.

— Родителите ми са наистина съсипани — въздъхна той. — Не могат да го възприемат. Собственият им син — и не само че е загинал, а е повлякъл и толкова много хора със себе си. Как е възможно? Искам да кажа, аз съм негов брат. Носим едни и същи гени. Били сме възпитани по един и същи начин. А и аз не мога да разбера нищо, на тях пък им е напълно невъзможно. Животът им рухна, загубиха един от синовете си — той преглътна с усилие.

— Съжалявам.

Санджар го изгледа подозрително.

— За какво съжалявате? Брат ми е бил убиец, нали? Ние заслужаваме цялата тази гадост, която ни дойде до главите. Заслужаваме да нощуваме в килии и домът ни да бъде претърсван из основи.

Болката и гневът му бяха очевидни. Тони, който бе изградил кариерата си върху своята способност да съпреживява и да се поставя в положението на другия, би дал почти всичко, за да не се озовава никога в положението на Санджар.

— Не, не заслужавате такова нещо. И аз съжалявам, че вие изпитвате болка и родителите ви страдат — каза той.

Санджар извърна очи настрани.

— Благодаря. Е, добре, ето ме тук. Какво искахте да разберете за брат ми?

— А вие какво бихте искали да ми кажете?

— Искам да обясня какъв беше той всъщност. Никой не иска да узнае какъв е бил всъщност брат ми Юсеф. И първото, което трябва да разберете, е, че аз го обичах. Разберете, аз не бих могъл да обичам терорист. Мразя тези хора, както ги мразеше и Юсеф. Той не беше фундаменталист. Не би могло да се каже дори, че е бил мюсюлманин. Виж, баща ми е наистина дълбоко религиозен. И ужасно се дразни от мен и Юсеф, защото ние не сме толкова вярващи. И двамата винаги сме си намирали извинения да не ходим в джамията. Когато бяхме малки, едва дочакахме да навършим годините, на които можехме да престанем да посещаваме медресето. Но има и друго — продължи той, отговаряйки неволно на въпроса, който Тони се канеше да зададе. — Дори да бяхме много религиозни, дори да ходехме всеки ден в джамията, пак няма от кого да слушаме разни радикални дивотии. Имамът от джамията в Кентън е абсолютен противник на тези неща. Той е от тези, които говорят, че всички сме чада на Авраама и трябва да се научим да живеем заедно. Там няма разни тайни организации, чиито членове се срещат зад заключени врати, за да планират как да хвърлят хората във въздуха.

Той замълча, приливът на словоохотливост секна така внезапно, както беше и дошъл.

— Вярвам ви — каза Тони, почти наслаждавайки се на стъписването и объркването, изписали се по лицето на Санджар.

— Наистина ли?

— Както казах и преди, не мисля, че брат ви е бил терорист. Което пък повдига друг въпрос, чийто отговор много ме интересува. Защо Юсеф би отнесъл на „Виктория Парк“ бомба, с която да вдигне във въздуха трибуната „Вести“?

Тони умишлено не спомена мъртвите. Нито един от тях нямаше да забрави мъртвите в близкото бъдеще, но сега беше по-добре да не ги вади на преден план. Последното, което му трябваше, беше Санджар отново да настръхне и да се затвори в себе си.