Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Кой сте вие? — попита той и хубавото му лице се изкриви в породена от обидата агресивност.

— Казвам се Тони Хил. Доктор Тони Хил. Бих ви показал личната си карта, ако можех — той хвърли раздразнен поглед към патериците си. — Аз съм психолог и често работя за полицията на Брадфийлд. Не с тези тук — той кимна с едва забележимо презрение към неподвижните мъже от специалните части, охраняващи къщата. — Мисля си, че можете да кажете за брат си доста неща, които обаче никой не иска да чуе. И ми се струва, че това ви дразни ужасно.

— Какво ви засяга това? — сопна се Санджар. — Моите уважения, но не се нуждая от психоаналитик. Искам само тези хора — той обхвана с изразителен жест представителите на медиите и полицията — да разберат защо са си съставили погрешно мнение за брат ми.

— Те няма да разберат — каза Тони. — Защото това, което искате да кажете, не съвпада с другото, в което държат да вярват. Но аз искам да разбера. Не вярвам, че брат ви е бил терорист, Санджар.

Думите му приковаха вниманието на Санджар Азиз.

— Искате да кажете, че Юсеф не го е направил?

— Не, според мен е повече от ясно, че го е направил. Но ми се струва, че съображенията му да го направи са били съвсем различни от това, което всички предполагат. — Тони кимна към чакащото такси. — Може да отидем някъде и да поговорим за това.

Санджар погледна към дома си, от който тъкмо излизаше облечен в бял екип лаборант с поредния найлонов плик. Обърна се отново към Тони, който съзнаваше, че Санджар се опитва да си състави мнение за него.

— Добре — каза той най-сетне. — Съгласен съм да поговорим.

Дороти Крос наливаше кафе от сребърен кафеник в чаши от костен порцелан с нарисувани по тях рози, чийто розов цвят повтаряше точно някои от тоновете в десена на тапетите — два различни вида, едните като цокъл, другите — нагоре до тавана. Както те, така и завесите, килимите, малкото канапе за двама, двата дивана и разпилените по тях възглавници, бяха в различни десети, но издържани в едни и същи тонове — розово и тъмночервено. Карол имаше чувството, че се е озовала в един от онези филми с медицинска тематика, при които камерата показва отвътре човешки органи. Усещането не беше никак приятно.

Дороти престана да налива, огледа критично двете чаши и доля около чаена лъжичка в едната от тях. Явно доволна от резултата, тя подаде чашата на Карол. Побутна към нея каничката с мляко и захарницата, и двете от сребро, после съумя да постигне отчаяната усмивка на човек, който полага усилия да не рухне психически.

— Сметана е — каза тя. — Не мляко, а сметана. Том обича сметана с кафето. Обичаше — тя се намръщи. — Трябва да свикна да го казвам. Обичаше, а не „обича“ — брадичката й потрепери.

— Толкова съжалявам — каза Карол.

Погледът, който Дороти отправи към нея, беше остър като къс счупено стъкло.

— Така ли? Наистина ли съжалявате? Доколкото ми е известно, двамата не можехте да се понасяте.

„Да му се не види, какво става с прочутата британска въздържаност?“

— Така е, понякога мненията ни се разминаваха. Но не е необходимо един човек да ти бъде приятел, за да го цениш — Карол чувстваше как почва да се хлъзга по лъскавата повърхност на лицемерието. — Младшите офицери много го обичаха. Сигурна съм, че и вие знаете това. А това, което направи той вчера… госпожо Крос, той постъпи като истински герой. Надявам се, че вече са ви го казали.

— Това няма никакво значение за мен, госпожо главен инспектор. Знам единствено, че съм го изгубила — трябваше да вземе чашата с две ръце, за да я повдигне към устните си. Странно бе да видиш такава едра, солидна жена да се държи като крехко и безпомощно същество. Но Карол забелязваше и други признаци на слабост. Измитата и изсушена със сешоар коса падаше някак накриво, червилото й беше малко размазано. — Личността му изпълваше този дом, изпълваше и живота ми. Знаете ли, и двамата бяхме седемнайсетгодишни, когато се запознахме. И нито той, нито аз сме се заглеждали сериозно по други партньори от онова време досега. Имам чувството, че съм загубила половината от собствената си личност. Когато един от нас забравеше някаква подробност от миналото, другия му я припомняше. Какво ще правя без него?

В очите й блеснаха сълзи, думите заседнаха на гърлото й.

— Нямам представа — каза Карол.

— Знаете ли, за мен станалото е неразбираемо — тя постоянно докосваше венчалната си халка с върха на десния си показалец. После отново отправи към нея остър, проницателен поглед. — Не съм глупачка, знам, че мнозина са искали да го видят мъртъв, докато работеше в полицията — хора, които е арестувал, с които се е сблъсквал в процеса на работата си. Но защо сега? Защо седем години, след като напусна? Съжалявам, но просто не мога да повярвам, че някой може да поддържа гнева си толкова дълго. Пък и като си помисля какви хора е арестувал — те не бяха отровители. Ако някой от тях беше решил да го убие, щеше да го застреля тук, на прага на къщата ни.