Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

В началото на съществуванието си „Шлюзовете Кампиън“ бе посещавана предимно от лодкари — по времето, когато по каналите на северна Англия превозваха въглища и вълна, от Пенилите на юг и обратно. Кръчмата се намираше малко встрани от канала, край езерото, където се сливаха три големи водни пътя. Когато сградата е била строена, името „Темпъл Фийлдс“ 23 23 букв. temple (англ.) — храм; field — поле. — Бел.прев. все още е съхранявало буквалното си значение. Сега пред кръчмата не пасеше добитък, а обичайните за неделната сутрин посетители си хапваха брускети и бейгъли, успокоявайки разбунтуваните си от снощното пиене стомаси с бъркани яйца и пушена сьомга.

Когато наближиха, Крис се зае да оглежда пъстрата тълпа пред кръчмата. Тя смушка Пола в ребрата и каза:

— Е, това вече е друга работа. Джордан трябва да ни праща по-често на такива места. Тук можем да се почувстваме добре, скъпа. Трябва да доведа Шинийд тук някоя неделя, да й напомня за първите дни на любовта ни.

— Имаш късмет, че има на кого да напомняш — отвърна Пола. — Стигнала съм дотам, че приемам секса като спомен от предишен живот.

— Трябва да излизаш по-често. Така ще намериш някое хубаво момиче, което ще ти върне усмивката.

Крис започна да си проправя път през пиещите пред кръчмата, които се тълпяха на тротоара около масите и чакаха да се освободи някое място.

— Как ли пък няма да се случи при работа като нашата — възрази Пола. — Ако случайно имам свободна вечер, единственото, което ми се иска, е да се наспя.

Двете влязоха в кръчмата. Вътре беше пълно, както и отпред, но поради каменния под и ниския таван беше значително по-шумно.

— И като стана дума за това… — поде Крис. — Как спиш напоследък?

— По-добре — отвърна сухо Пола, наведе глава и се зае да рови в чантата си за снимката на Джак Андерсън.

— Радвам се да го чуя — Крис се извърна и стисна леко лакътя на Пола. — Не знам дали мнението ми те интересува, но според мен се справяш блестящо.

Стигнаха до бара, където трима бармани и един сервитьор се опитваха да се справят с непрестанните поръчки за храна и напитки. Крис показа полицейската си карта на един от барманите, който само се изсмя и каза:

— Я не се занасяйте. Елате след един час, когато тълпата ще е понамаляла.

В друг случай желанието й да си свърши работата щеше да я накара да настоява. Но сега слънцето грееше, а и двете се бяха нагледали на ужасни картини през изминалото денонощие. Сблъсъкът с толкова много смърт бе напомнил на Крис, че има моменти, когато е важно да спреш и да се насладиш на аромата на цветята. Затова тя се усмихна.

— В такъв случай дайте ни два пайнта шанди със светла бира.

Взеха чашите си и излязоха. Откриха един нисък зид край канала, огрян от слънце. Разположиха се там и подхванаха разговор, който се въртеше все около отравянията и бомбения атентат. Постепенно тълпата наистина се разреди, хората довършваха напитките си и си тръгваха, за да се възползват пълноценно от слънчевото време.

— Ако това беше телевизионен сериал, сега е моментът, в който една от нас би получила внезапно прозрение, благодарение на което ще се реши случаят — каза Крис, загледана спокойно в канала, където малка, яркобоядисана лодка тъкмо преминаваше първия от трите шлюза, водещи към езерото.

— Ако това беше телевизионен сериал, нямаше ти да платиш питиетата — изтъкна Пола. — Това би било част от моята роля на доверен, но глуповат помощник.

— Да му се не види, знаех си, че съм объркала нещо. — Крис се изправи с нежелание. — Е, няма да е зле да посвършим и някоя работа, а?

Пред бара вече не се тълпяха хора, чакащи да бъдат обслужени. Барманът ги видя да влизат и излезе иззад тезгяха, за да ги посрещне. Приличаше на студент, който работи, за да допълва необходимите средства към стипендията си. Дългият бретон и едва наболата козя брадичка вероятно трябваше да подчертаят излъчването му на артистична и чувствителна личност. Действително се налагаше да се постарае, ако държеше да прави такова впечатление, като се имаше предвид масивната му фигура и вече очерталото се бирено коремче.

— Какво мога да направя за вас, уважаеми дами? — попита той. Юлският му акцент сега се долавяше по-ясно. — Съжалявам, че отказах да говорим преди малко, но в неделя по обяд тук е страхотна тъпканица, а ние не можем да си позволим да пренебрегваме клиентите. При нас е така — ако до двайсет минути след даване на поръчката не си получите храната, не я плащате — той направи гримаса. — И липсите се покриват от нашите заплати — той ги поведе към една току-що освободила се маса в далечния край на кръчмата и седна. — Казвам се Уил Стивънс — представи се той. — Работя тук в почивните дни.