Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Зрителите нямат достъп до служебните коридори — отбеляза Карол. — Някой трябва да го е довел тук. Трябва да открием хора от охраната и да се осведомим кой е отговарял за ложите на официалните гости. Онзи човек не е влязъл просто така от улицата с бомба в раницата. Хайде да видим какво можем да открием, преди да се появят онези от отдела за борба с тероризма.

Изминаха двайсет минути, докато успеят да намерят хората, които им трябваха. Планът за евакуация в случай на криза осигуряваше безопасно пристанище за персонала на стадиона в голямата зала на началното училище на Грейсън Стрийт. Само че никой не разполагаше с ключове за училището. Първоначално изглеждаше, че всички просто ще се разотидат, но един предприемчив ръководител на охраната на изходите настоя да останат заедно и ги насочи към предпочитания от него китайски ресторант на четвърт миля по-нататък. Собственикът ги посрещна с разтворени обятия и истинска лавина от безплатни закуски. Единственият проблем беше там, че никой не знаеше къде са. Най-сетне Карол успя да се добере до номера на телефона на един от охранителите в зоната за официални гости и ги откри.

Изминаха още двайсет минути, докато си изяснят в най-общи линии какво се беше случило. Карол остави Крис да записва по-подробните показания и тръгна обратно към стадиона, разговаряйки по телефона. Макар да бе отсъствала за кратко, вече се забелязваше известна промяна. Тълпата по улиците около стадиона беше оредяла, а конните полицаи се стараеха да не допускат стълпяването на нови хора. Два „паяка“ вдигаха паркираните около стадиона коли, за да направят място за линейки и други превозни средства, чието присъствие се налагаше от кризисното положение. А в средата на паркинга към трибуната „Вести“ бе паркирана най-голямата каравана, която Карол бе виждала някога. Караваната приличаше на приспособен товарен вагон — имаше по два реда затъмнени прозорци от двете страни. Като изключим опасващата я черно-бяла карирана лента, наподобяваща лентите на полицейските фуражки, нямаше никакви отличителни белези. Край единствената врата в единия й край стояха двама облечени в черно военни с шлемове, в екипите, които носеха при потушаване на размирици. Пред себе си държаха полуавтоматични пистолети. По всичко личеше, че спасителните отряди бяха пристигнали. Карол се насочи към фургона.

Щом наближи, охраняващите незабавно насочиха оръжията си към нея. „Ето на, каза си Карол. Биячи и гранични случаи на социопатия, маскирани като наши спасители“. Тя посочи полицейската си карта.

— Аз съм главен инспектор Карон Джордан от Брадфийлдската полиция. Ръководя отдела за особено тежки престъпления. Тук съм, за да се срещна с този, който ръководи операцията.

Единият охранител се извърна и измърмори нещо в радиостанцията си. Другият не откъсваше от нея студения си, безизразен поглед. Карол не трепваше, напомняйки си, че тук не става дума за нея, а за ранените, умиращите и мъртвите. „Не се ядосвай. Не им давай повод да те изтикат още по-настрани от разследването. Това е твоят район, ти можеш да помогнеш. Не допускай да ти попречат да си свършиш работата“.

Охранителят с радиостанцията дойде по-наблизо, за да сравни лицето й със закачената на ревера полицейска карта.

— Малко повече бели коси и повече бръчки — отбеляза тя. Каменното лице на мъжагата не трепна. Той се пресегна, натисна дръжката на вратата зад себе си и я подкани с оръжието си да влезе. Карол прехапа устни, потискайки желанието си да поклати удивено глава, и се подчини.

Влезе в нещо като антре с нисък таван. Тясна желязна стълба водеше нагоре. Срещу нея имаше две врати, и още две облечени в черно ченгета — единият в подножието на стълбата, другият между вратите. Този, който стоеше край стълбата, се отмести и каза:

— Нагоре, госпожо.

Чувствайки се като в евтин шпионски филм, Карол тръгна нагоре по стълбата. Всяка нейна стъпка събуждаше кухо метално ехо. Озова се в следващо преддверие и пред още един охранител, който й кимна да премине през следващата врата. Стигна до спартански обзаведено заседателно помещение с метална маса и осем сгъваеми стола около нея. На единия от столовете седеше Джон Брандън; три от другите бяха заети от мъже с черни тениски и черни кожени якета. Главите на двама от тях бяха бръснати, с едва забележимо набола светла четина, третият беше с късо подстригана тъмна коса. На пръв поглед човек можеше да ги различи единствено по степента, до която типичното мъжко оплешивяване беше засегнало главите им.