Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Този, който седеше в средата, каза:

— Благодаря, че дойдохте, главен инспектор Джордан. Заповядайте, седнете.

— Здравейте, сър — каза Карол на Брандън, сядайки до него. После се обърна към мъжа, който седеше срещу нея. — А вие сте…?

Той се усмихна, което не промени с нищо съзнателно култивираното му заплашително излъчване.

— Не си служим с имена и чинове по съображения за сигурност. Можете да ме наричате… Дейвид.

— За каква сигурност става дума? Аз съм инспектор от криминалната полиция. Работила съм за Националната следствена служба. На кого бих започнала да разказвам тайните ви според вас?

Той поклати глава.

— Не търсете в това лично отношение, Карол. Познавам досието ви и изпитвам дълбоко уважение към вас. Но ние спазваме в работата си изключително строги правила, на които почива нашата безопасност. А като се има предвид каква е работата ни, нашата безопасност означава безопасност и за всички останали.

Вероятно е бил изпратен тук от Манчестър, но акцентът му подсказваше, че е лондончанин, вероятно на постоянна служба към столичната полиция. В поведението му се долавяше онова перчене, което Карол беше намразила, докато самата тя работеше там. Беше готова да се обзаложи, че в отдела за борба с тероризма не работеха много жени. Средата не беше много подходяща за жени. Това мъжкарско перчене прикриваше факта, че те всъщност не бяха автономна служба. Можеше да се преструват, колкото си искат, че водят играта, но истината беше друга — не смееха да отидат до тоалетната без специално одобрение от специалния антитерористичен отдел към кралската прокуратура. Мъжете в черно може и да изглеждаха заплашителни, но всъщност бяха само изпълнители на заповедите на господарите си, чиито офиси се намираха на Лъдгейт Хил в Лондон. Ясно беше също, че Брандън нямаше сили да се съпротивлява нито на изпълнителите, нито на господарите.

— Чудесно. Колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Ако нямате нищо против, нека прескочим и встъпителните речи за това, че се сражаваме на една и съща страна и искаме да спипаме мръсните копелета, които сториха това. Знам правилата. Екипът ми и аз сме на ваше разположение.

Той издиша шумно през нос.

— Радвам се да чуя това, Карол. Убеден съм, че вашите познания за региона ще ни бъдат от голяма полза. Разбира се, ние разполагаме със сведения за крайните фундаменталисти във вашия регион, до които вие нямате достъп. Ще поразтърсим дървото и ще видим какво ще изпадне. Ще…

— Смятате да приберете обичайните заподозрени? — каза мило Карол. — Всъщност ние вече може би сме успели да ви спестим малко време в това отношение. На паркинга за персонала и играчите откъм Грейсън Стрийт е паркиран един микробус. На „А1 Електрикълс“. Малко преди три часа с него пристигнал млад мъж с азиатски произход. Представил привидно автентични документи, които доказвали, че е изпратен за някаква спешна поправка на електрозахранването на трибуната „Вести“. Един от охранителите го отвел в стаичката с електрическите табла и го оставил там. След по-малко от десет минути избухна бомбата. Струва ми се основателно да предположим, че шофьорът на микробуса е атентаторът самоубиец — тя извади бележника си. — Според данните на полицията микробусът е регистриран на името на някой си Имран Бег, адресът му е Уилбърфолс Стрийт 37, Брадфийлд — тя затвори бележника. — Това е през пет къщи от джамията в Кентън. Така че внимавайте, когато отидете да проверявате какво е положението.

— Благодаря, Карол. От тук нататък ние ще се заемем с разследването. Ако сте ни необходими за нещо, ще ви уведомим. А сега, тъй като съм уведомен, че се занимавате с тежко разследване на убийство, няма да ви, задържам повече. Ние имаме и свой екип от специалисти по съдебна медицина, така че ще освободим вашите хора веднага щом приемем събраните от тях улики.

Карол кипеше отвътре, но се опитваше да прикрие настроението си.

— Къде ще се установите? — попита тя. Знаеше, че имат практиката да се настанят в някой полицейски участък, като изхвърлят работещите там служители.

— Тъкмо обсъждахме този въпрос — отвърна Дейвид. — По принцип би трябвало да отведем заподозрените в нашето отделение в Чанместър.

— Но аз предложих Дейвид и хората му да ползват участъка на Скаргил Стрийт за разпити и задържания — обади се Брандън.

— Добра идея — каза Карол. Участъкът на Скаргил Стрийт беше изваден от забрава около преследването на Обратния убиец преди около седем години, но оттогава насам никой не му обръщаше внимание и той чакаше реда си за обновяване като някаква вечна Пепеляшка. Отправянето на хората от отдела за борба с тероризма натам щеше да ги държи настрани, без да лиши от работни места един куп полицаи, които иначе по време на цялото разследване щяха да се щурат насам–натам в опити да се присламчат в нечия задръстена и без тях територия.