Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Архитектите, проектирали джамията в Кентън, не бяха направили и най-малък опит сградата да хармонира със заобикалящата я среда. Плетеница от къщи с фасади от червени тухли, датиращи от началото на двайсети век, заобикаляше белезникавите стени на джамията, над които се издигаха златните покриви на минаретата.

— Никога не съм преставал да се питам как са получили разрешение, за да построят това нещо — отбеляза Кевин, когато влязоха с колата в Уилбърфорс Стрийт. — Как са успели според теб?

Пола извърна очи към небето.

— А ти как мислиш, Кевин? Онези от градоустройствената комисия са били съвсем наясно, че ако откажат, ще ги залеят с помия.

— Внимавай, Пола — не ти ли се струва, че в думите ти се долавят леки следи на расизъм? — подразни я Кевин. Беше работил с достатъчно ченгета с истински расистки убеждения, за да може да прецени, че у Пола нямате нищо подобно.

— Нямам проблем с етническата принадлежност, а с религиите. Все ми е едно дали става дума за протестанти от Ълстър, католици от Ливърпул или мюсюлмани от Брадфийлд. Мразя кресливи свещеници, които веднага вадят от ръкава си картата на фанатизма, ако някой им откаже нещо. Създават атмосфера на страх и взаимно следене, и затова ги ненавиждам. Казвам ти, никога не съм била по-горда от хомосексуалните си наклонности, отколкото в деня, когато Парламентът обяви извън закона дискриминацията въз основа на сексуална ориентация. Кой би заподозрял, че съществува нещо, което е в състояние да обедини християни-евангелисти, католици, мюсюлмани и юдаисти? Излиза, че хомосексуалността ми е моят скромен принос към обединението на църквите. Тук вдясно има място за паркиране — допълни тя.

Кевин успя да паркира на тясното място, двамата излязоха от колата и се върнаха назад, минавайки покрай десетина къщи. Бяха напълно наясно, че будеха любопитство, неприязън или тревога у всеки, когото срещнеха. В тази част на Кентън, все още необлагородена от нахлуващата вълна на работещи в близката болница и студенти, тъкмо тяхното присъствие можеше да се приеме като екзотика. Спряха пред номер 37. Къщата беше чисто боядисана, безлична, с тънки пердета на прозорците. Дребна, слаба жена в шалвари отвори вратата. Главата й беше покрита с шал. Когато ги видя, по лицето й се изписа ужас.

— Какво има? Кои сте вие? — попита тя, преди някой от тях да успее да проговори.

— Аз съм сержант Матюс от криминалната полиция, това е детектив Макинтайър.

Жената притисна длани към лицето си.

— Знаех си. Знаех, че ще се случи нещо лошо, ако той замине, знаех си — тя изхлипа, извърна се и подвикна: — Парвез, ела веднага, дошли са от полицията. Нещо лошо се е случило с Имран.

Кевин и Пола се спогледаха. За какво ставаше дума?

Висок, приведен мъж в традиционно пакистанско облекло се появи зад жената.

— Аз съм Парвез Хан. Имран е мой син. Кои сте вие?

Кевин отново представи себе си и Пола.

— Искахме да поговорим с Имран Бег — каза той.

Мъжът се смръщи и сведе поглед към жената.

— Нали каза, че нещо се е случило с Имран? Какво се е случило? — той погледна Кевин. — Какво е станало със сина ни?

Кевин поклати глава.

— Опасявам се, че има недоразумение. Ние просто искаме да поговорим с Имран. За микробуса му.

— За микробуса му ли? Какво е станало с микробуса? Той не пътува с него. Нали не сте дошли, за да ни кажете, че е катастрофирал? — попита човекът, очевидно озадачен.

Кевин никак не искаше да е първият, който ще спомене думата „бомба“. Затова настоя:

— Къде е Имран?

— Замина за Ибиса — отвърна майката. — На почивка. Пътуването е подарък от братовчед му Юсеф. Юсеф го закара на летището във вторник сутринта. Обади ни се, когато пристигна, за да бъдем спокойни, че е жив и здрав. Ще се върне чак утре. Така че ако микробусът му е замесен в някаква катастрофа, вината не е на Имран — объркването й със сигурност не беше преструвка.

— А кой кара сега микробуса му? — попита Кевин, опитвайки се да се ориентира в бъркотията.

— Братовчед му Юсеф. Отидоха до летището с микробуса на Имран — каза мъжът. — Утре Юсеф трябва да го посрещне с микробуса.

— А къде можем да намерим Юсеф? — попита Кевин.

— В центъра, във Вейл. Адресът е Вейл Авеню 147. Но какво се е случило, да не би да е катастрофирал? — господин Хан гледаше ту Кевин, ту Пола. — Какво се е случило?

Кевин поклати глава.

— Съжалявам, нямам право да ви кажа нищо повече — отправи им бърза, уморена усмивка. — Можете само да се радвате, че момчето ви е в чужбина. Благодаря за помощта.