Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Значи отделът за борба с тероризма ще поеме цялото разследване? — попита Карол, вкопчвайки се в дръжката на вратата, докато вземаха завоя — според нея на две колела.

— На практика да. Ти ще работиш за тях. Съжалявам, Карол, но така стоят нещата. Те са специалистите.

Сърцето й се сви. От утре тя и подчинените й следователи щяха да се превърнат в обикновени изпълнители под ръководството на онези арогантни копелета от отдела за борба с тероризма. Те се имаха за спасители на човечеството и бяха убедени, че са напълно в правото си да прегазват всичко, което се изпречи на пътя им. Достатъчно често бе имала вземане–даване с антитерористичните групи и специалните служби, преди те да бъдат слети в така наречения Отдел за борба с тероризма. Знаеше, че се имат за господари на сътворението, а хора като нея и екипа й според тях бяха създадени, за да им вършат черната работа. Достатъчно лошо бе това, че вероятно десетки хора бяха загинали при терористичния атентат — това бе достатъчно травмиращо за подчинените й, за да им се струпа и задължението да работят с куп външни лица, които не познаваха терена и на които нямаше да се наложи да поемат отговорност за действията си. Те нямаха задължението да се опитват да възстановят последствията от разрушените отношения между различни общности, както и между въпросните общности и хората, които извършваха ежедневната полицейска работа сред тях.

— Разполагаме ли вече с някакви цифри? — попита тя, съзнавайки, че е безсмислено да възразява пред Брандън, който в случая беше също толкова безсилен, колкото и собствените й подчинени.

— Поне двайсет загинали, вероятно ще станат повече.

— А останалите? На къде ги евакуираме?

— Според плановете би трябвало да ги насочим към училищните игрища надолу по Грейсън Стрийт. Но аз предполагам, че повечето ще се постараят да избягат колкото е възможно по-надалеч от стадиона. Събирането на свидетелски показания ще бъде истински кошмар.

— Ще направим всичко по силите си. Прекъсвам, вече пристигнахме — каза Карол, разпознавайки гледката през прозореца. От двете страни на линейката течеше поток от хора, което принуди шофьора да кара не по-бързо от скоростта на тяхното придвижване. Гледката й напомни на кадър от някой военен филм, на който тълпи от бежанци се спасяват с отчаяно бягство от врага.

Най-сетне успяха да се доберат до паркинга зад трибуната „Вести“. Колите, паркирани там по-рано, вече бяха блокирани от полицейски коли и пожарни. Линейките бяха сирели на самия край, готови да потеглят незабавно. Когато Карол скочи на земята, две линейки профучаха със святкащи сини светлини край тях.

Погледнат отвън, стадионът изглеждаше почти невредим.

Във външната стена на огромната трибуна се виждате малка дупка, но тя изглеждаше почти безобидна. Следите от това, което се беше случило, вероятно бяха по-забележими на други места. Маркучите на пожарните и от напоителната система на стадиона се виеха като змии по земята и навътре, през въртящите се прегради на входовете. Към трибуната се насочваха пожарникари, подобни на астронавти със защитните си костюми. Хора от екипите за медицинска помощ тичаха насам-натам, носейки апаратура и различни инструменти. Един по един и на групи изнасяха ранените, умиращите и мъртвите — носеха ги на носилки и на ръце полицаи и парамедици.

Карол не можеше да възприеме това, което виждаше. Брадфийлд бе заприличал на Бейрут. Или на Бангладеш. Или на което и да било отдалечено място, за което говореха обикновено по новините. Сцената наподобяваше на последици от природна катастрофа — когато всички са сварени неподготвени и никой не знае какво да прави, но въпреки всичко по някакъв начин необходимото бива сторено. Наоколо се тълпяха хора, някои се движеха целенасочено, други — недотам. И в самия център на всичко това бяха те — ранените, умиращите и мъртвите.

Тя се съвзе. Трябваше да открие човека, който ръководеше спасителните операции, да събере хората си и да направи всичко необходимо, за да бъде отцепено мястото на експлозията. Като начало закачи полицейската карта на сакото си. После тръгна към стоящия най-близо униформен полицай. Той тъкмо беше помогнал на един възрастен мъж с окървавено лице да се качи в линейката и тръгваше обратно към трибуната.

— Полицай! — извика Карол, претичвайки краткото разстояние, което я делеше от него. Той спря и се обърна. Лицето му беше мръсно, набраздено от стеклите се струйки пот, униформените му панталони бяха потънали в мръсотия.