Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Първият все още жив човек, който се изпречи на пътя му, беше жена, чиято коса и кожа бяха сиви от прахта. Долната част на левия й крак беше смазана и кръвта извираше на тласъци от раната. Крос измъкна колана на панталона й и го затегна като турникет над коляното й. Кръвта затече по-бавно, на тънка струйка. Клепачите й трепнаха, но после очите й отново се затвориха. Той знаеше правилата, известно му беше, че тежко ранените не бива да се местят, но ако огънят се разгореше по-силно, можеше да я погълне. В случая нямаше избор. Крос пъхна ръце под тялото на жената и я повдигна, пъшкайки от усилието. Запристъпва внимателно през отломките, движейки се странично, докато стигна до една от пътеките между седалките. Остави я да лежи там и се върна да търси още живи хора. Съзнаваше смътно, че към него се бяха присъединили и други хора, някои от тях носеха светлоотразяващите жилетки на екипите за спешна помощ.

Нямаше представа колко време е минало. Осъзнаваше единствено прахта, кръвта и мръсотията, чувстваше, че му се гади, че по лицето му се лее пот, че стомахът го боли, и виждаше телата, само телата около себе си. Работеше сам или с други спасители, разместваше отломки, правеше изкуствено дишане, местеше трупове и казваше на ранените познатите стари лъжи:

— Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

Никога нищо нямаше да бъде отново наред — не и за нещастниците, попаднали насред тази гадост.

И през цялото време му ставаше все по-лошо. Той го отдаваше на шока и полаганите усилия. Стомахът му се свиваше така, че на няколко пъти му се наложи да напусне спасителните работи и да търси тоалетна. От вътрешностите му всеки път рукваше порой, той се чувстваше все по-отпаднал и трескав. Третият път, когато понечи да се върне на мястото, където беше избухнала бомбата, един от парамедиците го спря.

— Не става, приятел — каза той. — Изглеждаш ужасно.

Крос го изгледа присмехулно.

— И ти не изглеждаш кой знае колко добре.

Опита се да избута парамедика встрани, но се оказа, че не му е останала сила. Удивен, той се облегна на стената, потънал в пот. Пронизаха го нови спазми и той притисна ръце към стомаха си.

— Сложи си това — парамедикът му подаде кислородна маска и портативен цилиндър с кислород. Крос се подчини. Шок и необичайно усилие — това трябва да беше причината. Почти не забеляза как другият взе ръката му и започна да му мери пулса. Но забеляза, когато човекът го изгледа обезпокоено.

— Трябва да те откараме в болница — каза той.

Крос смъкна маската.

— Глупости. Там, горе, има хора със сериозни рани — те трябва да бъдат откарани в болница.

И той отново се опита да тръгне нагоре.

— Човече, според мен всеки момент може да получиш инфаркт. Моля те. Не доставяй на онези копелета удоволствие, вписвайки още едно име в списъка на загиналите. Хайде, послушай ме. Ще те отведа до линейките.

Крос го изгледа гневно, но в същия миг зрението му се замъгли, жестока болка тръгна нагоре от стомаха му, прониза като пламтяща стрела гърдите му и стигна чак до пръстите на лявата ръка.

— Божичко! — изрева той, залитна и притисна ръка към рамото си. Болката изчезна светкавично, също както се бе появила, но той продължаваше да се поти и все така му се гадеше. — Добре — изпъшка Крос. — Добре.

Карол успя да стигне до спешното отделение навреме, за да се качи на една от линейките, потеглящи за „Виктория Парк“. Докато летяха по улиците с виеща сирена и мигаща синя светлина, Карол телефонираше. Първо се обади на Стейси в офиса, за да й нареди да предаде на останалите от екипа да се явят на стадиона. После се обади на Джон Брандън. Той също беше в движение — новината го беше заварила, докато пазарувал с жена си, която в момента се опитваше да действа като шофьор на полицейска кола без предимствата на светлини и сирени.

— Ще дойда веднага щом мога — каза й той. — Знам, че първият инстинкт ще те тласне да помагаш при спасяването на оцелелите, но не искам нито ти, нито екипът ти да се занимавате със спасителни работи. Не можем да пренебрегнем факта, че стадионът освен всичко останало е и местопрестъпление. Натам вече пътуват и екипи от лабораторията по съдебна медицина. Твоята работа е да следиш те да открият и съхранят колкото е възможно повече улики.

— Мой ли е случаят? — попита тя.

— Само докато пристигнат хората от отдела за борба с тероризма от Манчестър — отвърна Брандън. — Вече са на път, ще дойдат след около час. Тогава ще трябва да им отстъпиш терена, но докато пристигнат — да, ти командваш.