Вал Макдърмид - Последно изкушение

Ман изтри устата си с ръка. Най-сетне един жест, с който проявяваше безпокойството си.

— Защо разговаряте така с мен? — гласът му беше умолителен.

— Защото работата ми е да помагам на хора, които са изпаднали в безизходица. Повечето хора биха те счели за чудовище, за луд. А аз виждам жестокостите, които си преживял. Не мога да поправя миналото, но мога да го превърна в нещо, с което може да се живее.

Тези думи бяха грешка. Ман се отблъсна от стената и започна да крачи възбудено в малкото пространство между масата и вратата. Уязвимостта в изражението му бе изчезнала, отстъпила място на гневна и заплашителна гримаса. Думите му се застъпваха трескаво, ръцете му се свиваха и отпускаха спазматично.

— Вие сте шибан психолог. Изкривявате думите на хората. Идвате тук, на моя кораб, в моя дом, и започвате да разправяте някакви лъжи за мен. Нямате право да постъпвате така. Всички вие сте лъжци. Казвате, че искате да помагате, а никога не го вършите. Само влошавате нещата — внезапно той спря и направи една крачка към Тони. Надвеси се над него, отрязал пътя му към вратата. Продължи да говори, но вече бавно и отчетливо. — Мога да ви убия сега. Защото не ви вярвам. Никой не знае кой съм. Никой не ме познава.

Тони се опита да прикрие страха, който се надигна внезапно в гърдите му. Едва сега разбра, че въпреки размислите си на вълнолома, ужасно много искаше да живее.

— Аз те познавам, Вили. Знам, че подбудите ти са били чисти — каза той със свито гърло. Знаеше, че сега единственият му шанс е да не престава да говори. — Разбрал си какво трябва да бъде сторено и си започнал да го вършиш. Но това, което си свършил до тук, е достатъчно, за да обясниш подбудите си на хората. Позволи ми да говоря вместо теб. Да им обясня.

Ман поклати яростно глава.

— Те ще ми вземат кораба. Предпочитам да ме застрелят като куче, отколкото да ми вземат кораба.

Изведнъж той връхлетя върху Тони. В желанието си да избяга Тони бутна стола, падна на пода и изкрещя от болка, когато удари счупеното си рамо и счупените ребра. Сгърчи се на дървения под и зачака удара, който така и не дойде.

Защото Ман не прояви никакъв интерес към Тони. Оказа се, че целта му е била чекмеджето на масата. Издърпа го, бръкна в него и извади голям, недодялан на вид пистолет. Огледа го за миг учудено и постави дулото в устата си. Тони можеше само да гледа — ужасен и безпомощен. Пръстът на Ман натисна спусъка. Но вместо очакваната експлозия, се чу само едно метално изщракване.

Ман извади дулото на оръжието от устата си и го изгледа озадачено. В същия момент Марейке връхлетя през вратата на кабината. Стискаше валтера си с две ръце. Тя огледа сцената за секунди — Тони лежеше на пода, а Ман държеше в ръцете си пистолет. Решението й бе взето за част от секундата.

За втори път в рамките на една минута един пръст натисна спусък.

Този път безукорно чистата кабина на „Вилхелмина Розен“ бе опръскана с кръв, кости и мозък.

Всичко свърши.

Проблемът не беше в това, че нямаше какво да си кажат. Напротив, имаше да си казват толкова много неща, че не знаеха откъде да започнат. Дори не бяха убедени, че е разумно да започват.

Когато най-сетне се видяха, срещата им се състоя на възможно най-неутрална територия. Седяха един срещу друг в едно от кафенетата на сектор „Международни линии“ на летище Схипол. Това беше ничия земя не само във физическия смисъл на думата. Срещата им имаше и определени граници във времето — и двамата чакаха да обявят полетите им.

Известно време мълчаха. Мълчанието им се удаваше повече от думите. Носът на Карол никога нямаше да възвърне предишната си форма, но лекарите от берлинската болница си бяха свършили работата добре. Синините бяха почти изчезнали, но очите й бяха още подпухнали — като че ли бе плакала, докато заспи. Травмите на Тони трябваше да се лекуват доста по-продължително. Счупените пръсти още му създаваха проблеми, а ребрата го измъчваха постоянно. Но и това щеше да мине.

Двамата бяха направили всичко, което бе по силите им, за да постигнат изцеление. Но всеки се боеше, че душевната травма на другия е непоправима.

Най-сетне Карол наруши първа мълчанието.

— Помниш ли какво каза Радецки накрая?

Тони кимна.

— Че той е спечелил играта, защото ти никога няма да се освободиш от спомена за него.

— Да — тя разбърка кафето си. — Но се оказа, че не е прав. Разбираш ли, той така и не успя да проникне в мен. Насили само тялото ми — а това няма значение. Защото аз бях тази, която проникна в неговата душа. Аз победих, Тони.