Вал Макдърмид - Последно изкушение

И тъй, от два дни те пътуваха нагоре по Рейн. Понякога изпреварваха „Вилхелмина Розен“, понякога изоставаха значително, но винаги единият от двамата наблюдаваше кораба с мощен бинокъл и следеше движенията на тримата мъже, които съставляваха неговия екипаж. На всеки два часа Марейке и Карпф разговаряха, за да уточняват последните развития около движението на „Вилхелмина Розен“. Първата нощ корабът продължи да плава чак до полунощ, а после пусна котва далеч от брега, встрани от корабните маршрути. Наложи се Марейке и Тони да продължат още около миля, докато намериха подходящ пристан. Марейке спеше само четири часа от страх да не изпуснат кораба.

— Започвам да разбирам какво имат предвид немските колеги, като твърдят, че следенето по вода е значително по-трудно — отбеляза тя сухо, докато дърпаше ципа на спалния си чувал.

— Поне можем да сме сигурни, че тази нощ няма да убие никого — каза Тони. — От там няма как да свали колата на сушата.

Марейке седеше в кабината, сгушена над чаша чай, когато „Вилхелмина Розен“ ги подмина малко след шест сутринта. Тя извика Тони да поеме управлението, докато тя отвързваше лодката, и отново потеглиха. Днес пътуването ги отведе до холандската граница, а следеният от тях кораб навлезе в първото търговско пристанище по маршрута — Лобит — Толкамер.

— Какво да правим сега? — попита Тони.

— От един час хората от моя екип са в пълна готовност. Би трябвало да пристигнат тук всеки момент. Ако съдя по картата, и ние можем да използваме същото пристанище — каза Марейке и завъртя руля. — Ще видим къде ще пусне котва „Вилхелмина Розен“, ти ще слезеш там, а пък аз ще потърся мястото, където пристават яхтите. Става ли?

На думи всичко изглеждаше лесно. Съумяха да не изпускат кораба от поглед, но не беше ясно как Тони би могъл да слезе близо до него на сушата. Единствената възможност предполагаше да се изкатери няколко метра по железни скоби, вкопани в стената на пристанището, а Тони трябваше да признае, че такава задача надхвърля сегашните му физически възможности. Накрая Марейке откри един понтон, откъдето той можеше да се изкатери на сушата, но междувременно и двамата бяха изнервени и ядосани.

Тони забърза обратно към мястото, където бе видял за последен път „Вилхелмина Розен“, но то не беше лесно за намиране, защото напълно еднакви понтони и мостове кръстосваха навсякъде водите между доковете. Накрая се озова на един дълъг вълнолом, в чийто край се виждаше закотвеният „Вилхелмина Розен“. Забеляза с облекчение, че черният голф си стои все още на кърмата.

Но тук нямаше удобни места за наблюдение. Това не беше пристанище, където хората отиват, за да се поразходят и да гледат корабите. Беше работно място и хората идваха тук само по работа. Единственото предимство беше, че скоро щеше да се смрачи напълно и след около половин час никой не би го забелязал, ако се скриеше в сенките на ниската тухлена сграда в началото на вълнолома. Опита се да се държи като човек, който чака някого, крачеше напред-назад и все поглеждаше часовника си.

Минаха двайсет минути. Нощният мрак падаше бързо, накъсан от ярките кръгове светлина на лампите над вълноломите и от по-мекото сияние, което се излъчваше от прозорците на някои кораби. Той беше дотолкова погълнат от наблюдението, че не забеляза пристигането на Марейке и я видя едва когато застана до него.

— Говорих с моите хора, ще бъдат тук до двайсет минути. Случи ли се нещо? — попита тя.

— Никакъв признак на живот.

— Тогава да изчакаме екипа.

— Трябва да чакаме така или иначе. Необходимо е да остана насаме с него.

— Добре, но трябва да бъдем готови, когато останалите пристигнат.

Марейке започна да наглася радиостанцията, закачи химикалката за джоба на сакото му и пъхна слушалката в ухото си.

— Сега се разходи надолу по вълнолома и ми кажи нещо — нареди тя, докато включваше последната част от екипировката — записващото устройство.

Тони тръгна. Нервите му бяха опънати като струни, но той си наложи да върви точно с необходимото темпо. Ако вървеше прекалено бавно, би заприличал на разхождащ се турист, а тук не беше място за туристи. Ако бързаше прекалено, би привлякъл излишно внимание към себе си. А мислите му вече препускаха и се насочваха към предстоящата среща с Ман. Той се опита да се успокои, като съсредоточи вниманието си върху нещата, които го заобикаляха. Хладният вечерен бриз отвиваше острия мирис на дизелови изпарения и миризмата на готвено, която долиташе от време на време от някой от закотвените наблизо кораби. Но на Тони му беше горещо, беше се изпотил и залепналата за гърба му риза го караше да изпитва чувството, че е навлякъл водолазен костюм на сушата.