Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Марейке е права, това е лудост — каза Петра.

Тони поклати глава.

— Виждам две възможности. Или полицията ще ми помогне, или ще се заема с тази работа сам. Е, коя избирате?

С всеки изминал ден той се чувстваше все по-силен. Тъй като първоначално приемаше това, което направи с Калве, като слабост, съзнанието за тази слабост едва не го унищожи. Имаше дни и нощи, когато се боеше, че никога няма да успее да прогони мрака отново. Но постепенно осъзна, че първата му реакция е била правилната. Той я подчини и това беше върховното доказателство за неговата власт. Такъв план можеше да бъде осъществен само от изключителна личност и той вече знаеше, че физическият контакт с жертвата не беше принизил мисията му. Когато разбра това, дойде и покоят, а с покоя и облекчението, което потвърди правотата на решението му. Главоболията изчезнаха, той се чувстваше освободен.

И сякаш за да се подсили общото му облекчение, чу по новините, че от утре реката ще бъде отворена. Щеше да продължи делото си. От доста време преглеждаше внимателно вестниците и интернет, но като че ли никой не беше забелязал, че той е прекосил границата и че е убил някого и в Холандия. Вероятно там потенциалните му жертви не осъзнаваха, че са изложени на опасност. Не можеше да си позволи да предполага нещо друго, защото страхът щеше отново да започне да разяжда душата му и той нямаше да може да предприеме нищо.

Когато разбра, че животът му скоро ще навлезе в нормалните си релси, той изпрати съобщение на следващата си жертва и промени съществуващата уговорка. Трябваше да бъде два пъти по-внимателен, защото полицията можеше да се опитва да го вкара в капан, като умишлено не огласяваше нищо, свързано с убийството на Де Гроот. Трябваше да се убеди, че няма опасност да попадне в засада. Но беше уверен, че само след три дни ще почука на една определена врата в Утрехт. Професор Паул Мюлер трябваше да си плати за това, което беше причинявал на себеподобните си.

Той се облегна на перилата на кърмата и се загледа в траурното знаменце, което потрепваше от бриза. Това беше петото, което подменяше от смъртта на дядо си насам. То му напомняше постоянно какво бе успял да постигне. Доставяше му удоволствие да си представя това, което щеше да направи с Мюлер. Дори само предчувствието караше кръвта му да запулсира по-бързо. Тази вечер щеше да слезе на сушата и да си намери жена, възбуден от обещанието, което криеше Утрехт. Наистина беше постигнал доста нещо. Сега можеше да ползва телата им не само за облекчение, но и за да се упражнява върху тях.

Карол се взираше през прозореца в плътните ръждивочервени пъпки на дървото отпред. Нямаше представа какво е дървото и това всъщност не я интересуваше. Знаеше само, че видът му й действа много успокояващо. От време на време психологът й задаваше въпроси с надеждата, че ще предизвика някаква реакция, но тя беше установила, че има начини да избягва баналните въпроси.

Искаше да върне живота си назад, да се озове там, където беше преди, там, където предателството не се практикуваше и от тези, които претендираха да имат правото на своя страна, а всъщност не постъпваха по-добре от престъпниците. Искаше да може по някакъв начин да избегне съзнанието, че хората, които трябваше да бъдат на нейна страна, се бяха отнесли с нея по-зле от враговете й.

Насилието на Радецки беше нещо, което можеше да преживее — защото в крайна сметка беше във война с него. Тя самата беше направила всичко по силите си, за да го унищожи; беше поела риска, че той ще й отвърне със същото.

Стореното от Морган беше далеч по-лошо. Тя беше живяла със съзнанието, че той е на нейна страна. По нейните представи това означаваше, че е положил грижи за безопасността й. Или че поне е бил честен с нея. Но той я беше подхвърлил на врага с хладнокръвна пресметливост. Беше я измамил също така, както бе измамил Радецки.

Сега тя знаеше, че Радецки бе казал чистата истина, когато говореше за заговора, чиято първа част е било убийството на жената, която бе обичал. Знаеше го със сигурност, защото онзи първи ден в Хага беше отказала да каже и дума, докато Морган не се съгласи да отговори на въпросите й.

Не беше останала нито ден в Берлин. Морган я бе съпроводил до болницата и беше останал при нея, докато притесненият лекар наместваше счупения й нос. Беше проявил приличие и излезе по време на останалите прегледи, които потвърдиха, че няма сериозни вътрешни травми въпреки бруталността на Радецки. После настоя да я изпишат и да му я поверят. Тогава тя нямаше сили да възрази. Отвън ги чакаше кола, която ги откара до летището, а от там заминаха с частен самолет за Хага.