Вал Макдърмид - Последно изкушение

Беше стигнал до средата на вълнолома, когато от кабината на „Вилхелмина Розен“ излязоха две фигури.

— Майната му — каза той тихо. — Марейке, нещо става. Появиха се две фигури, не мога да преценя дали някой от тях не е Ман.

Сърцето му заби силно. Той продължи напред. Двете фигури слязоха по мостчето и тръгнаха към него. Когато наближиха, той се убеди, че нито един от тях не е този, който му трябваше. Подминаха, без дори да го погледнат, и Тони каза в микрофона.

— Не е той. Мисля, че е останал сам на борда на кораба. Сега ще се върна назад. Ако ме чуваш, излез в осветената част и ми махни. — Той се обърна в посоката, откъдето беше дошъл, и видя как Марейке се появи в конуса светлина под лампата. Тя вдигна ръка и я отпусна.

Единствено разумният начин на действие би бил да се върне при нея и да изчака идването на останалите. Но дотогава Ман можеше да е напуснал кораба. Или пък другите двама от екипажа можеха да се върнат. Пък и Тони не беше склонен да търси разумния вариант.

Не можеше да се противопостави на чувството, че е било писано да се окаже на точното място, и да се откаже от предоставилата му се възможност. Съзнаваше риска, който поемаше, но животът вече не му се струваше толкова съблазнителен, за да го е грижа. Вината за преживяното от Карол гризеше сърцето му като червей и можеше да се очаква, че това чувство ще става все по-мъчително с времето. Не беше убеден, че би могъл да живее с тази мисъл. Ако всичко трябваше да свърши тук, той не би имал нищо против.

— Съжалявам, Марейке, но не мога да чакам. Влизам. Стискай ми палци.

Тони затвори очи за миг и задиша дълбоко. Тялото му се беше вдървило, сякаш още не се беше освободил от въжетата, с които го бе вързал Красич. Нямаше защо да се страхува. Важното бе да се съсредоточи върху Ман.

Той стъпи на мостчето на „Вилхелмина Розен“ и подвикна:

— Ей, има ли някой тук?

Знаеше, че когато човек се качва на кораб, който е същевременно и жилище, трябва да се спазват елементарните правила на учтивост, пък и не си струваше да събужда отрано подозрения у Ман.

Никой не отговори, въпреки че в кабината и в каютите долу се виждаше светлина. Той тръгна нагоре към палубата и подвикна отново. Този път на вратата на кабината се появи някой. Беше младият мъж с конската опашка, когото бе видял в Кобленц. Човекът беше присвил очи, за да разпознае тъмния силует, очертан на фона на пристанищните светлини. Тони заговори на немски.

— Мога ли да се кача на борда? — попита той.

— Кой сте вие? — попита предполагаемият Вилхелм Ман.

— Търся Вилхелм Ман.

— Аз съм Вили Ман. За какво съм ви?

— Може ли да поговорим вътре? Въпросът е поверителен — каза Тони. Постара се да изглежда колкото бе възможно по-безобиден. Беше отпуснал ръце около тялото си, за да няма в стойката му нищо заплашително. Това беше ключовият момент; всичко можеше да бъде загубено от най-дребния жест, предизвикал съмнение у Ман.

Ман се намръщи.

— Какъв е този поверителен въпрос?

— Става дума за дядо ви — Тони направи още една крачка напред, небрежно, с цел да го убеди, че единственото, което иска, е най-обикновен разговор.

Ман го изгледа стреснато.

— Видях ви в Кобленц. Да не би да ме следите? Какво искате от мен?

— Само да поговорим. Може ли? — Тони стигна до края на мостчето, като продължаваше да се държи съвсем естествено.

— Защо не? Заповядайте в кабината — каза кисело Ман.

Гледката беше показателна, каза си Тони, когато влезе в кабината. Всичко блестеше. Дървените части бяха полирани до огледален блясък, месингът сияеше меко, сякаш осветен отвътре. На една лавица се виждаха спретнато сгънати и подредени карти, на масата нямаше дори петно от кафе. Помещението миришеше на препарат за лъскане на мебели, долавяше се и острият химически мирис на ароматизатор за въздух. Ман се облегна на стената със скръстени на гърдите ръце. Изглеждаше много млад и целият настръхнал. За миг Тони видя обърканото дете, което се криеше в мъжа, и го съжали. Кой знае какво бе преживял, за да стигне до тук? Можеше да се предположи, и това не му подейства успокоително. Но едно беше сигурно. Той съзнаваше, че най-лесният начин да пречупи Ман е да възпроизведе агресивното поведение на дядо му, но нямаше намерение да го стори. Трябваше да има друг начин да сложи край на убийствата и той бе длъжен да го открие.

— Какво знаете вие за дядо ми? — попита Ман.

— Знам какво му е било причинено в замъка Хохенщайн.

Очите на Ман се разшириха, той притисна по-здраво ръце около тялото си.