Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Почакайте, ще ви свържа с човека, който може да ви помогне.

Настана мълчание, после някой отново проговори в слушалката.

— Детектив Шуман — гласът звучеше така, като че ли събеседникът му дъвчеше много хрупкави бисквити.

Акулата изрецитира отново речта си на фона на шумното дъвчене.

— Говорите за чичото на Радо, нали? — отвърна за негово удивление Шуман. — Пък може и да му е братовчед или нещо подобно, кой ги знае тези сърби.

— Знаете за кого говоря, така ли? — попита развълнувано Акулата.

— Разбира се, как да не знам. Нали това ми е работата — да знам какви са връзките на хората в моя район.

— И кой е този Радо?

— Радован Матич. Второстепенен престъпник, първокласна гад. Още преди четири години, когато беше непълнолетен, го заковах за намерение да разпространява хероин. Но присъдата беше само с възпитателен характер. После се насочи към Берлин. Напоследък рядко го виждаме тук.

— И той е племенник на Дарко Красич, така ли? — Акулата се опитваше да потисне явното вълнение в гласа си.

— Струва ми се, че баща му и Дарко са братовчеди.

— А баща му още ли живее в Ораниенбург?

— Ами да, има малка ферма на няколко километра вън от града. Гледа прасета. Общо взето, приличен човек. Никога не е бил замесен в нещо съмнително. Навремето, когато пуснахме Радо от ареста, го преби от бой.

— А този, старият Матич, има ли други деца?

— Голяма дъщеря, доколкото знам, но тя не живее с него.

— Къде точно се намира тази ферма?

— Адресът ли искате или упътвания как да стигнете?

— И двете, ако е възможно — Акулата съзнаваше, че тонът му е угоднически, но му беше все едно подмазва ли се или не. Трябваха му пълни сведения.

Шуман описа точно как да намери фермата на Матич.

— А за какво са ви тези хора всъщност? — попита той.

— Още не съм съвсем наясно. Колегите ми възложиха да разпитам — каза Акулата уклончиво. — Нали знаете как е, човек си работи по собствения случай, а някой решава, че има прекалено много свободно време…

— Много ми е познато — каза кисело Шуман. — Направете ми една услуга. Ако някой ваш колега тръгне насам, кажете му да ми се обади предварително.

— Вероятно ще е жена — уточни Акулата. — Ще предам. Благодаря за услугата.

„Как ли пък не“, допълни той на себе си. Нямаше никакво намерение да иска позволение от детектив Шуман да огледа фермата на Матич. Нямаше да дели славата с някакво провинциално ченге.

Скочи на крака, сграбчи якето си и излезе тичешком от стаята. Имаше добро предчувствие. Една затънтена ферма беше идеално укритие за дъщерята на Марлене Кребс. Беше попаднал на следа. Щеше да покаже на Петра, че е достоен за уважение.

Колата под наем чакаше Тони във Франкфурт, както бе обещала Петра. Беше й много благодарен, че организира пътуването му — на него това би отнело много повече време. На седалката беше оставена подробна карта, на която бе обозначен пътят от летището до замъка Хохенщайн. Щеше да успее да стигне навреме за уговорената среща с куратора на музея, който отговаряше за ужасяващите архиви на замъка. Не вярваше, че ще успее да намери окончателния отговор на въпросите си тази сутрин, но може би щеше да успее да състави списък с имена, които да послужат в търсенията на Марейке и немските й колеги. Те можеха да проверят за някакви съвпадения със списъка на възможните заподозрени от екипажите на речните кораби.

Дори в тази слънчева пролетна утрин замъкът Хохенщайн представляваше мрачна гледка. От виещия се път, който водеше от долината към скалата, на която се извисяваше замъкът, понякога се виждаха части от сивите му стени и кули. Гледката нямаше нищо общо с някой от приказните замъци в поречието на Рейн — това поне му стана ясно, когато колата излезе от последния завой и той се изправи срещу високите крепостни стени. Нямаше нищо привлекателно в архитектурата на замъка — струпан на върха на скалата, тежък и безформен, той напомняше на огромна жаба. Кулите на четирите му ъгъла бяха квадратни и грозни, назъбените бойници вдъхваха страх. Докато оглеждаше фасадата, Тони си каза, че сградата е била строена, за да предизвиква ужас у враговете.

Остави колата на паркинга за посетители край замъка и мина по спуснатия подвижен мост. Ровът, който заобикаляше замъка, не беше пълен с вода, а облицован с камък. От дъното и стените му стърчаха дълги железни остриета. В каменните плочи над портата бяха издялани сцени на схватки между митични същества. Виждаше се грифон, вкопчил се в гърба на еднорог, забил нокти в шията му. Чудовищна змия беше захапала гърлото на крилат змей. Доколкото можеше да разчете символиката, Тони смяташе, че със същия успех биха могли да напишат над входа „Надежда всяка оставете“ — ефектът щеше да бъде подобен.