Вал Макдърмид - Последно изкушение

Той стана, отиде до барчето с напитките, и си сипа малка чаша ябълкова ракия.

— Дарко, знам, че според теб не бива да й се доверяваме, но това се дължи само на удивителната й прилика с Катерина. Ако беше грозна като смъртта, ти не би се държал толкова мнително.

— Така е, дума да не става. А ти самият не намираш ли, че външният й вид дава достатъчно основание да бъдем подозрителни? — попита невярващо Красич.

— Не. Мисля, че това е типичен случай на ирония на съдбата. Сигурно бих й се доверил по-бързо, ако външният й вид беше по-различен — допълни той, съзнавайки дълбоко в себе си, че това не е истина. Но нямаше намерение да издава пред Красич слабостите си. Тогава дългогодишният опит го наведе на една мисъл. — Дарко, нали ти я следиш?

Красич го изгледа стреснато.

— От къде знаеш? Забелязала ли е? Каза ли ти нещо?

Тадеуш се засмя на глас.

— Не, нищо не е казала. Предположих. Е, направила ли е нещо подозрително?

Красич го изгледа виновно.

— Нищо, само пазарува. Освен това ходи всеки ден в оня лъскав дамски фитнес на Гизебрехтщрасе.

— Е, това определено е подозрително — жена, която държи да бъде във форма. И така, не виси по барове, където се срещат ченгета, нито пък се опитва да избяга на твоя човек?

Красич поклати глава.

— Не, не прави нищо подобно. Но от друга страна, ако работата й не е чиста, тя ще очаква да я следим.

— Сега вече ставаш прекалено подозрителен — Тадеуш прекоси стаята и потупа Красич по рамото. — Ти си верен приятел, Дарко. Но ми се струва, че този път безпокойството за мен е подействало прекалено силно на въображението ти. Наистина не вярвам, че Каролайн е част от някакъв заговор, достоен за Макиавели, в който са включени загадъчни мотористи и убити гангстери.

— Това не означава, че ще престана да я наблюдавам — каза упорито сърбинът.

— Прави, каквото искаш. — Тадеуш допи чашата си и се обърна с лице към него. — Само не ползвай моя бюджет за разноските, ясно ли е? — този път в гласа му звънна стомана.

Красич се изправи, признавайки се за победен.

— Внимавай, шефе — каза той уморено, взе якето си и излезе.

Акулата страшно се дразнеше от мисълта, че нито един от колегите му не го приема сериозно. Повечето от мъжете направо подчертаваха презрението си към него. Петра, за която беше готов да ходи бос по въглени, се държеше покровителствено — а това понякога беше по-лошо от презрение. Когато го преместиха тук, той изпадна във възторг, но се оказа, че работата далеч не е толкова вълнуваща. Пробутваха му само най-досадните задължения, които според всички останали бяха под достойнството им. Беше учил достатъчно психология, за да знае, че за да може един екип да функционира правилно, трябва да си намери и прицел за присмех. Искаше му се само тази роля да не се беше паднала на него.

Мечтаеше да направи нещо изключително, с което да спечели уважението им. Но ако продължаваха да му възлагат слугинската работа, нищо такова не би могло да се случи. Да вземем например последната задача, с която го натовари Петра. Как би могъл да открие човек, комуто Дарко Красич би поверил грижата за онова дете? Прерови данните за всички познати сътрудници на Красич из досиетата, но повечето от тях бяха от хората, на които човек не би поверил кучето си, докато отиде да пикае, камо ли пък да им остави дете. Тогава му хрумна блестящата идея да потърси дали някакви роднини на сърбина не живеят наблизо. Имаше представа от балканските стереотипи, подобни на италианските — хората от този регион бяха по-склонни да се доверяват на роднини, отколкото на който и да било друг.

И така, той се рови цяла вечност из общинските регистри, опитвайки се да намери човек, който да е кръвен роднина на Красич. Списъци на имиграционните служби, на данъчните служби, регистри на недвижима собственост — на нито едно от тези места не можа да открие нищо. Сега вече се обаждаше по телефона и разпитваше в местните полицейски участъци. Беше прехвърлил цял Берлин и минаваше към областта Бранденбург.

Задраска поредния номер в списъка си и набра следващия — на един участък в северните предградия на Ораниенбург, близо до някогашния концентрационен лагер Заксенхаузен. Когато оттатък вдигнаха слушалката, той започна да рецитира предварително подготвената си реч:

— Обаждам се от берлинския отдел за борба с организираната престъпност. Опитвам се да открия човек, свързан с едно лице, което ние в Берлин разработваме — сърбин, на име Дарко Красич. Знам, че шансът е малък, но въпреки това проверявам.