Вал Макдърмид - Последно изкушение

Марейке четеше, обзета от постоянно нарастващо смущение. Това беше някакво гротескно, извратено описание на личността на Де Гроот, ако можеше да се вярва на сведенията на неговите приятели и колеги. Но езикът явно се доближаваше до ползвания от психотерапевтите — и това потвърждаваше извода на Тони, че убиецът е разучил и възприел донякъде основите на професионалния жаргон.

Нямаше търпение да предаде папката в лабораторията. Текстът беше разпечатан на принтер, но въпреки тази анонимност имаше следи, които можеха да дадат положителен резултат. Това петно на гърба на папката например. За първи път от дни насам Марейке имаше чувството, че държи в ръцете си истинска улика.

Докато слизаше забързано към колата си, тя се ругаеше на ум. Отдавна трябваше да нареди да прегледат папките в шкафа на Де Гроот. Беше наредила претърсване на личните му документи, но тъй като покойният беше преподавател, а не практикуващ психолог, не й бе дошло на ум, че професионалната му документация би мота да съдържа нещо свързано с убийството. Ако този пропуск доказваше нещо, то бе ползата от споделената информация.

Искаше й се тя да бе открила тази следа, но поне най-сетне бе попаднала на нещо, което би дало на Тони уникален поглед към съзнанието на убиеца. При всички положения беше по-добре от нищо.

Дарко Красич седеше на шофьорското място в своя мерцедес, ядеше съсредоточено пуканки с много масло и сол и се взираше през дъжда към малкото езеро в покрайнините на Потсдам. Вратата от другата страна се отвори и на мястото до него седна някакъв мъж, свали каскета си и отръска от него дъждовните капки. Беше облечен в спортен панталон и скъпо яке с дизайнерско лого от лявата страна на гърдите. Лицето му имаше мрачното изражение на човек, убеден, че от света може да се очакват само разочарования.

— Гадно, шибано време — заяви той.

— Времето в Потсдам винаги е гадно и шибано — отвърна Красич. — Дори в Берлин да грее слънце, тук винаги е сиво и мрачно. И така, какво имаш да ми кажеш, Карл?

Карл Хаузер, детектив от криминалната полиция, се усмихна саркастично.

— Не си падаш по сладките приказки, а, Дарко?

— Карл, ние не сме приятели, нито пък някога ще бъдем. Ние ти плащаме, това е всичко. Какъв смисъл има да се преструваме? — Красич смъкна прозореца и изсипа остатъка от пуканките на земята. Дори в дъжда патиците от езерото забелязаха богатата плячка и се насочиха към колата.

— Като стана дума за пари, мисля, че разполагам с нещо, за което шефът ти би трябвало да предвиди допълнително заплащане.

— О, така ли? — „Алчно копеле“, каза си Красич. — Позволи ми аз да преценя.

— Става дума за онзи мотор, БМВ-то, нали се сещаш? Поразтърсих се малко.

— Затова получаваш пари от данъкоплатците.

Карл се намръщи.

— Виж какво, Дарко, това, което съм свършил заради вас, надминава границите на служебните задължения. Случаят със смъртта на Катерина Базлер е отписан като злополука. Имаме далеч по-важна работа, за да си губим работата с него.

— Добре, добре, Карл, оценявам усилията ти. Освен това знаеш, че винаги досега сме ти се отблагодарявали добре. И така, какво казваше, че си се поразтърсил…

— Именно. Мина ми през ума, че и моторът може да е пострадал леко. Няколко свидетели твърдят, че е закачил калника на колата. Дойде ми на ума също, че ако мотористът не е трябвало да бъде виждан в Берлин, може да го е дал на поправка някъде тук. Затова проверих всички гаражни автомонтьори, които са се специализирали в поправка на мотори. Адски шибана работа беше — той замълча като дете, което очаква да бъде похвалено.

— Имаш ли някакви резултати? — попита Красич, който нямаше намерение да му угажда повече. Колкото и да им беше полезен Карл Хаузер, той си оставаше едно подкупно ченге, а Красич не обичаше хора, които предават своите.

— Накрая открих двама автомонтьори в Лихтенберг, които казват, че подменили предната вилка на такъв мотор. Помнят го по две причини — първо, защото чакали цяла седмица да им изпратят резервната част от заводите на БМВ, а освен това собственикът бил англичанин. Предположили, че регистрационният номер е фалшив, и за всеки случай си записали и номера на двигателя.

— Защо не са се обадили навремето? — попита подозрително Красич.

— Твърдят, че не знаели нищо за злополуката. Не четат вестници и не следят местните новини.

— Задници — измърмори Красич. — Предполагам, че собственикът не е платил за ремонта с кредитна карта?