Вал Макдърмид - Последно изкушение

Петра стана и капна малко вода с цитрусово масло върху камъните. Силният аромат на парите като че ли стимулира бързината на мислите й.

— Нещата вървят, защото приличаш на Катерина. Колкото и да му се иска да се съмнява в теб на съзнателно ниво, чувствата го теглят в обратна посока. Чудя се как още не е поискал нещо повече от теб.

— Така ли? На мен не ми се вижда странно. Той е поставил Катерина на пиедестал. За него тя е била нещо като ангел, като богиня. Няма веднага да се нахвърли върху една жена, която му напомня толкова силно за нея. Вероятно има намерение да ме ухажва — каза Карол. — Обсъдихме с Тони тази вероятност, и това е неговото мнение. А като стана дума за Тони, той ми разказа за убийството в Кьолн.

Петра изпъшка.

— Ужасно е. Вбесявам се, защото разследването потъна напълно в разни бюрократични глупости. Очевидно сега онези от Хайделберг са се надули и настояват те да водят случая, защото тяхното убийство било първото. И това са същите шибани тъпанари, които се опитаха първоначално да го прехвърлят на нашия отдел, защото не знаеха как да се справят.

— Но нали всичко минава през Европол?

— Те препредават информацията, но междувременно се е събрала цяла планина, а като че ли няма кой да я прегледа, освен Тони. Много е вбесяващо. Но пък ми се струва, че профилът, който той направи, дава някои интересни насоки. Поне детективът, който води следствието в Кьолн, като че ли има ум в главата си. Веднага прие идеята някой експерт да прегледа хард диска на компютъра на жертвата, точно както постъпи и Марейке. Но докато се получат резултати, могат да минат дни и дори седмици. Марейке помоли немските екипи да проследят и твоята идея за евентуални критики в научни издания.

Карол поклати глава.

— Не е една от най-блестящите ми идеи. Дано не изгубят много време в такива проверки.

— А може да се окаже тъкмо уликата, от която се нуждаят — каза Петра. — Господи, колко се дразня от това, че не мога да участвам в разследването! — Тя стана. — Време е за душовете. А после трябва да се връщам на работа.

Карол простена.

— А пък аз трябва да правя обиколка на магазините на Радецки и да се правя на заинтригувана.

— Добре, че не съм на твое място — отбеляза Петра, докато излизаше от сауната. — Пази се, Карол.

„Разбира се — като че ли изобщо имам възможност да се пазя“, каза си сухо Карол. Ако имаше склонност да държи на собствената си сигурност, надали изобщо би приела тази задача. Играта предполагаше поемане на рискове — и оцеляване. А тя беше твърдо решена да оцелее.

В повечето случаи Дарко Красич харесваше работата си. Имаше слабост към чувството за власт и проявяваше пълно пренебрежение към страданията на околните. Съзнаваше собствената си ограниченост и нямаше амбиции да измести Тадеуш Радецки начело на империята му. Пък и за какво му беше? И без това печелеше повече пари, отколкото би могъл да изхарчи, а не беше толкова суетен, че да се има за по-хитър от шефа.

Но дори Красич понякога намираше някои свои задължения за неприятни — като сегашното например. Да се рови из дамско бельо не беше работа за мъж. Това можеше да достави удоволствие на някой перверзен тип, но Красич не беше такъв. Ако някога стигнеше дотам, че да може да свърши само ако си играе с фино бельо, сигурно би взел някой от пистолетите си и би си пуснал куршум в главата.

Тъй или иначе, и това трябваше да се свърши. Точно сега шефът мислеше с това, дето му е между краката, и се налагаше някой друг да поеме деловата част. Когато излезе от апартамента му, Красич се обади на Радо, негов втори братовчед, комуто бе възложено следенето на Каролайн Джексън.

— Къде е? — попита той.

— Тъкмо влезе в онзи лъскав дамски фитнес на Гизебрехтщрасе — каза Радо. — Носеше спортен сак.

Ако Каролайн Джексън можеше да си позволи карта за този клуб, явно не й липсваха пари, помисли Красич. А очевидно не се и притесняваше да харчи. Сигурно щеше да отсъства поне час.

— Обади ми се, когато излезе — нареди той.

После спря пред един цветарски магазин и купи букет цветя. От там нататък влизането в жилищния блок мина без всякакви проблеми. Просто звъня наред по звънците, докато най-сетне някой се обади на домофона, и тогава каза, че носи доставка до врата за един от апартаментите. В асансьора надраска нещо нечетливо на една картичка и я връчи заедно с цветята на някакъв озадачен холандски бизнесмен. Знаеше номера на апартамента на Каролайн Джексън, защото колата я беше взела оттук за снощната вечеря. Ключалката беше просто жалка — трябваха му не повече от пет минути, за да се справи с нея, и вече беше в апартамента.