Вал Макдърмид - Последно изкушение

Тя отвори пощата си и започна да пише съобщение. Ескалацията можеше да промени драматично профила на убиеца. Доктор Хил трябваше незабавно да научи това, което тя беше узнала. Марейке не знаеше кой знае какво за серийните убийци, но знаеше, че когато железният самоконтрол на убиец като този започне да се пропуква, човешкият живот поевтиняваше рязко.

Стаята явно бе обзавеждана по модел, взет от ловна хижа от деветнайсети век. Стените бяха покрити с дървена ламперия, тук-там по тях бяха окачени тежки маслени пейзажи. На едната стена имаше препарирана глава на елен, на другата — глава на глиган. Стъклените им очи проблясваха на светлината на свещите. В голямата камина гореше буен огън, от двете й страни бяха поставени две големи кожени кресла. В средата на стаята имаше малка кръгла маса, по която блещукаха сребърни прибори и кристални чаши върху безукорно бяла покривка. Но всичко това беше елегантна имитация.

Също като мен, каза си Карол. Не беше очаквала да се види с Тадеуш толкова скоро, след като си тръгна така рязко от лодката му. Но само час след като се върна в апартамента си, на вратата се позвъни и й донесоха букет — толкова огромен, че жената, която го носеше, почти не се виждаше зад него. На картичката в букета пишеше:

„Съжалявам. Държах се безобразно. Ще ви се обадя скоро — моля ви, не затваряйте телефона. Таджо“.

Тя изпита почти физическо облекчение. Раменете й се отпуснаха, мускулите на гърба й — също. В крайна сметка не беше объркала нищо. За щастие реакцията, която бе плод на моментната й преценка, се оказа правилна — точно тази, с която бе успяла да го обезоръжи. Когато й се обади, той съумя да се извини, без да се унижава. И тя прие поканата за вечеря. Искаше й се да обсъди стратегията си с Тони, но не можа да се свърже с него. Щеше да се наложи да разговарят късно през нощта.

За да стигнат до сепарето, взеха асансьора до седемнайсетия етаж на един от новите небостъргачи на Потсдамер Плац, и прекосиха фоайето на модерния ресторант. Когато прекрачиха прага, тя изпита чувството, че се озовава в друг свят. Карол не можа да потисне напиращия смях.

— Това е абсурдно — каза тя.

Тадеуш засия от удоволствие.

— Надявах се, че ще го кажете. Не мога да приема всичко това сериозно, но кухнята им е изключителна, и ми се струва, че е преживяване, което си струва да имаш поне веднъж в живота си.

Седяха край огъня, а сервитьорът беше налял шампанско в чашите и се беше оттеглил дискретно, след като посочи звънеца, с който можеха да го викат, когато решаха да поръчат вечеря.

— Наистина съжалявам за днес. Имам чувството, че приликата ви с Катерина ме смущава и не мога да разсъждавам нормално. Освен това параноята е почти неизбежна част от нашата работа — каза Тадеуш.

— Много се ядосах, не отричам — отвърна Карол, като придаде известна острота на тона си. — Не съм свикнала да ме обявяват за убийца.

Той сведе глава в израз на съжаление.

— Това наистина не е подходяща основа, на която да се гради взаимно доверие. Срамувам се от себе си, ако това може да ме извини донякъде.

— Нека забравим цялата история. Обещавам да не си тръгвам, ако вие обещаете да не ме питате дали убивам деловите си партньори — отвърна тя усмихнато.

— Обещавам. Мога ли да удостоверя добрите си намерения, като ви помоля да опишете подробно предложението си за съвместна работа?

Карол почувства, че стомахът й се свива от вълнение. Съзнаваше, че това е един от многото пробни камъни за операцията. Пое си дълбоко дъх и започна отново да описва предполагаемата дейност, която развиваше в Източна Англия.

— В замяна на това, че получават храна и покрив над главите си, ще ми работят в продължение на една година безплатно. В края на този срок получават италиански паспорт и свободата си. Това са условията на сделката — каза тя категорично.

Той повдигна вежди.

— Своего рода робство, така ли?

— Предпочитам да го определям като работа при предварително договорени условия — отвърна тя. — Очевидно е, че приемам само пълнолетни. Семейства не ми трябват — децата не ми вършат работа.

Карол се учуди на лекотата, с която играеше ролята на коравосърдечна делова жена — такава, каквато се предполагаше, че е. Като че ли изваждаше на бял свят някакви страни от собствената си личност, за чието съществуване сама не бе подозирала. Не беше убедена, че тази студена и пресметлива личност й се нрави, но наистина й костваше удивително малко усилия да възприеме поведението на Каролайн Джексън.