Вал Макдърмид - Последно изкушение

3. Изглежда невероятно да е безработен; може да си позволи компютър, може да си позволи да пътува. При това се движи без проблеми в различни страни, което навежда на мисълта, че не пътува за първи път. Според мен работата му предполага чести пътувания, но не изисква постоянен контакт с хора. Възможно е това да е работа, за чието изпълнение са необходими известна интелигентност и чувство за отговорност, но надали е кой знае колко реномирана професия. Може да е международен шофьор, може да е техник по поддръжката на някакво специализирано превозно средство. Вероятно личната му кола е добре поддържана, от среден клас, и не се набива на очи. Надали ползва обществен транспорт, когато отива до местопрестъплението и се връща от там, а това значи, че може би е наемал коли в градовете, където са живели жертвите му или близо до тях, а може да разполага с фирмен автомобил поради естеството на работата си.

4. По принцип серийните убийци извършват първите си престъпления най-близо до мястото, където живеят. Тъй като първото убийство е извършено в Хайделберг, предполагам, че той живее в средна Германия.

5. Най-вероятно е около трийсетгодишен — малко под или малко над трийсетте. Серийните убийци имат нужда от време, докато успеят да осъществят желанията си — ако стигнат докъм четиридесетгодишна възраст, без да убият за първи път, после надали ще го направят, защото междувременно са намерили други начини да отреагират агресиите си.

6. Не е изключено някой член на семейството му да е бил лекуван от душевно заболяване, или е бил подлаган на някакъв вид психологически тормоз от страна на държавни органи (ако случаят е такъв, семейството му вероятно произхожда от бившата Източна Германия).

7. Ако има криминално досие, то провиненията в него сигурно са свързани с проследяване и воайорство. Предисторията на повечето серийни убийци включва тормоз на себеподобни, измъчване на животни, вандализъм и подпалвачество, но в конкретния случай съм склонен да предполагам, че по-скоро е бил уличен в упражняване на физическо насилие. Каквото и да е увредило психиката му, е станало причина у него да се таи невероятен заряд от омраза. Докато не е открил подходящ (според него) отдушник за тази омраза, може да е проявявал склонност към насилие срещу всеки, който му се е присмивал по някакъв начин. Може да е упражнявал насилие върху проститутки или върху мъже, които са му се присмивали, задето няма приятелка.“

Тони продължи да се взира мрачно в екрана. Това наистина не беше много. Както винаги, се чувстваше като фокусник, от когото очакват да извади от цилиндъра си слон, а той вади само някакъв проскубан стар заек. Напомни си, че това е само началната схема на профила. Имаше нужда от още данни, а му се искаше да обсъди и някои от предположенията си с Карол, преди да се ангажира с написването им черно на бяло.

Той затвори лаптопа и надраска една бележка на Петра.

„Благодаря за помощта. Вече започнах работа по профила, но се налага да отида в Бремен. Можеш ли да ми запазиш място в някой ранен влак или полет? Има ли начин да ми уредиш среща с някой от местните полицаи? Ще бъде добре, ако успееш да ме свържеш и с човек, който може да ме осведоми за ползваните от ЩАЗИ психологически похвати. Връщам се в апартамента си — очаквам да се обадиш.“

Излезе от апартамента и заслиза уморено по стълбите. Навън беше прекрасен пролетен ден. Въздухът беше хладен и влажен, слънчева светлина озаряваше небето. „Само идиот не би почувствал надеждата, която крие такъв ден“, каза си Тони. Но независимо от това дали грееше слънце или валеше, някъде убиецът готвеше следващия си удар. От Тони зависеше този път той да не успее.

Ресторантът, който Тадеуш бе избрал, я изненада. Беше очаквала заведение с интимни сепарета и уютни ъгълчета, където да могат да разговарят, без да бъдат подслушвани. Но в атмосферата на този ресторант нямаше и следа от интимност. Високи тавани, по които минаваха металните тръби на луминесцентно осветление, масите и столовете бяха съвършени образци на хипермодерен дизайн. Беше елегантно и оживено място, в което посетителите още с влизането си оглеждаха бегло клиентелата, за да се убедят, че това все още е най-модното заведение.

Когато тя влезе, той вече седеше на една маса в средата на залата, пушеше малка пура и четеше менюто. Карол забеляза, че още докато келнерът я водеше към масата, върху нея спряха няколко любопитни погледа. Налагаше се да коментира това — и то по-добре сега, отколкото по-късно.