Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

В това време вратата на къщата на Коби Бенет се отвори и в празния отвор застана малкият сводник. Беше излязъл пет минути по-рано. В устата му стърчеше цигара и се опитваше да я запали, но ръката му така трепереше, че клечката угасна. Той с отвращение захвърли цигарата на тротоара и тръгна надолу по стълбите.

Въпреки дъжда Коби вървеше бавно, като описваше странни криви и внимателно избягваше уличните лампи, които оставяха дълги сенки след него. От време на време поглеждаше към витрините на магазините, за да провери дали не го следи някой.

Позволих му да завие зад ъгъла и потеглих след него. Полицията може и да беше някъде наоколо, но не се виждаше нищо. Нощта беше вцепенила всичко. По улиците нямаше жива душа. Сякаш всички бяха измрели и ние двамата бяхме останали сами в необитаемия град. Знаех маршрута на Коби и реших да го изпреваря. Направих широк завой по еднопосочната улица, смених посоката и го зачаках.

Горе в апартамента се биеха, някой хвърли чаша, тя излетя през прозореца и се счупи в настилката. Коби изплува, беше част от нощта, докато не падна чашата, тогава той се дръпна уплашено встрани, застана в един вход, опитвайки се да определи източника на заплахата за съществуването му. След това продължи да върви. Спря само веднъж, за да запали цигарата си. Този път успя.

Почти се беше изравнил с мен, когато по улицата профуча някаква кола и рязко спря до тротоара. Коби застина от ужас с ръка, вдигната наполовина до устата, и едва след като мъжът, който излезе от колата, хукна към магазина, той се осмели да дръпне от цигарата.

Трябваше да оставя колата и използвайки неговата тактика на криене от светлината на лампите, тръгнах след него. Преследването не донесе нищо. Трябваше да предусетя движенията му и да се опитвам да вървя пред него. Този път дъждът ми помогна много; той ми позволи да се движа на прибежки; спирах за момент в някой вход да си поемах дъх и започвах всичко отначало.

Мина някакъв полицай, подсвирквайки си с уста, докато палката му се полюшваше на кръста и го удряше по краката, като ходеше. Десет и десет. Нито следа от Пат и хората му. Само аз и Коби. Сега бяхме в неговия район, на улицата се появиха хора, които не обръщаха внимание на дъжда и на напрежението. Спрях пред един пуст магазин и се загледах как Коби започна да се колебае на ъгъла. Чудеше се дали да не се шмугне в тъмната пресечка.

Не знаех откъде да очаквам изненада, разбира се, не и от черната уста на някой апартамент. Лъкатушенето на Коби отстраняваше такава възможност. Напрежението не може да продължава вечно. Тялото и мозъкът скоро привикват. Внезапно гърбът му се вцепени и аз чух вик, изпълнен с ужас. Беше извил глава към зданието и инстинктивно закрил лицето си с ръце.

Ако онзи беше стрелял веднага от входа, Коби щеше да бъде мъртъв. Но той не искаше да рискува с далечен изстрел и започна да слиза по стълбите с желязо в ръката. Не беше стигнал и третото стъпало, когато Коби се развика с цялата мощ на белите си дробове, опитвайки се да избегне неизбежното. Револверът бе смъкнат на нивото на гърдите на Бенет, но изстрел не последва, защото от същия вход изскочи някакво тъмно петно и удари мъжа по гърба с такава сила, че и двамата паднаха в краката на Коби.

Измъкнах собственото си желязо и се затичах. Чувах приглушени псувни, примесени с виковете на Коби за помощ, когато тежкият юмрук порази целта си. Бях на около петдесет фута, когато двете паднали тела се разделиха. Единият бързо скочи на крака. Коби се беше свил на кравай и онзи стреля. Пламъкът беше насочен право към главата на Коби.

Другият нямаше намерение да става: той подпря ръката с пистолета на настилката, прицели се внимателно и натисна спусъка. Навярно куршумът бе улучил главата на противника му, защото шапката му се движеше по-бързо от тялото и беше още във въздуха, когато собственикът й рухна на земята. Беше се превърнал в парче безжизнено месо.

В далечния край на улицата се чуха пистолетни изстрели. Някой изкрещя и стреля отново. Бях на мушката на момъка с пистолета, но фактът, че той беше насочен право в корема ми, не ме разтревожи много. По всичко му личеше, че беше ченге.

Въпреки това вдигнах ръце с моя 45-калибров и казах:

— Майк Хамър, частен детектив. Удостоверението е в джоба ми, искаш ли да го видиш?

Ченгето стана и поклати глава.

— Знам те, приятелче.

Патрулната кола взе завоя на две колелета и от нея наизскачаха униформени полицаи с оръжие в ръка. Хукнах след тях, пресичайки улицата по диагонал натам, където очевидно ставаше нещо.