Мики Спилейн: Бърз е моят револвер

Мистър Бърин затвори очи и главата му клюмна. В този момент за първи път изглеждаше стар и безсилен.

— Вие нямате никаква вина за това. Точно обратното. Направихте всичко възможно, за да попречите подобно нещо да се случи отново.

— Благодаря, Майк.

Станах и поставих ръка на рамото му.

— Стегнете се. Не бива да се чувствате виновен. Ако изобщо трябва да чувствате нещо, чувствайте се добре. Знаете ли какво става в града сега?

— Да, аз… чух за това.

— Причината за това са вашите пари, които купиха усещането за почтеност. Именно от това имаше нужда градът. Вие ме наехте, за да открия името на червенокосата. Вместо това разровихме купища мръсотия само защото едно момиче лежи неидентифицирана в моргата. Не исках да бъде погребана без име. Никой от нас не знаеше какво ще стане и сега резултатът не е далеч. В един прекрасен ден слънцето отново ще изгрее и градът ще вдигне гордо глава.

— Но момичето така и остана без име, така ли? — Той ме погледна тревожно.

— Не. Тя скоро ще има име. Имате ли нещо против да се обадя по телефона?

— Не, разбира се. Той е в хола. През това време ще приготвя по едно питие. Лично аз се нуждая от нещо по-силно, защото не съм свикнал да получавам разстройващи новини.

През бодрото настроение, което демонстрираше, прозираше печал, която не можех да гледам хладнокръвно. На стареца наистина му беше тежко. Намерих телефона и позвъних на Велда у тях. Беше ужасно сърдита.

— Аз съм, скъпа. Какво става в офиса?

— Слушай, Майк, винаги избираш най-ужасните часове! Чаках те в офиса цяла вечер да се обадиш. Това момиче… Лола… Изпратила е един плик. Там има квитанция от заложна къща и нищо повече.

— Квитанция ли? — Гласът ми пресипна от вълнение. — Намерила я е, Велда! По дяволите, намерила я е! Къде е квитанцията?

— Оставих я на масата.

— По дяволите, това е чудесно! Чуй ме, малката, забравих ключа от офиса у нас. Ела след един час. Не, по-добре след час и половина. Искам първо да пийна, за да отбележа събитието. Ще звънна на Пат и ще дойдем двамата. Дочуване, рожбо!

Сложих ръка на вилката, почаках един момент и бързо набрах номера на Лола. Тя се обади веднага, сякаш седеше и чакаше телефонът да звънне. Не можеше да диша от вълнение.

— О, Майк, къде си? Получи ли плика?

— Току-що се обадих на Велда и тя го е оставила в офиса. След малко отивам да го взема. Къде го намери?

— В едно малко магазинче недалеч от Бауъри. Фотоапаратът бе изложен на витрината.

— Прекрасно. Къде е той сега?

— У мен.

— А за какво беше всичко това с квитанцията?

В гласа на Лола прозвуча тревога.

— Не съм единствената, която го е търсила. На някои места са ме предварили. В пет магазина ми казаха, че съм вторият човек, който се интересува от този фотоапарат.

По гърба ми отново полазиха мравки.

— Какво направи?

— Реших, че който и да е той, използва моята тактика — търси по списък, съставен по телефонния указател. Тогава започнах отзад напред и я открих първа.

Влезе мистър Бърин и ми подаде хайбол. Благодарих му с кимване и отпих малко.

— Продължавай.

— Намерих я, но се страхувах да държа квитанцията у себе си. Сложих я в един плик и я изпратих в офиса ти.

— Умно момиче. Обичам те навсякъде. Не можеш да си представиш колко много те обичам.

— Майк, моля те…

Засмях се. Свободно, радостно, задъхвайки се от щастие, каквото не бях изпитвал много отдавна.

— Стига, Лола. Скоро всичко ще свърши. Пред нас е целият свят. Животът също е пред нас. Ще можем да им се наслаждаваме до насита. Кажи ми, Лола, кажи ми…

— Майк, обичам те. Обичам те — изхлипа тя.

— Помни, сладур, скоро ще дойда. И аз те обичам. Ще дойда след малко. Ще ме чакаш ли?

— Разбира се. Моля те, побързай. Искам до полуда да те видя.

Затворих и изпих на екс съдържанието на чашата. Ако можех само да предам на мистър Бърин частица от своето щастие. Той дяволски се нуждаеше от малко щастие.

— Свърши се — казах аз.

Нямаше отговор. Мистър Бърин само наклони бавно главата си.

— Ще има ли още… убийства, Майк?

— Може би. А може би законът ще се намеси навреме.

Ръката му повдигна чашата към устните му.

— Очевидно трябва да се радвам. Но не мога да се примиря със смъртта. За това и аз имам вина. — Той потрепери и остави чашата. — Искате ли още? Аз ще си налея.

— Да, разполагам с още малко време.

Той взе подноса и на излизане от хола повдигна капака на грамофона. Няколко плочи бяха наредени на металическа ос и той постави иглата на първата от тях. Облегнах се назад и се заслушах в откъса от опера на Вагнер, наблюдавайки извиващия се от горящата цигара дим.