Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Попитах служителя на рецепцията дали мистър Бърин е в пансиона.

Той важно кимна с глава и смръщи вежди.

— Сигурен съм, че мистър Бърин не иска да го безпокоят, сър. Той отсяда тук твърде често и затова добре зная предпочитанията му.

— Възникнаха непредвидени обстоятелства, старче. Хайде, обади му се.

— Страхувам се, че точно сега, сър… Не мисля, че е уместно…

— А ако внезапно си пъхна пръстите в устата и започна да свиря, да тичам по стълбите и да крещя с все сила? Какво ще стане тогава?

Веждите му стигнаха чак до мястото, на което при по-младите хора расте коса. Той извъртя глава към стената, където друго старче дремеше в креслото.

— Ще бъда принуден да извикам хотелския детектив, сър!

Ухилих му се широко, пъхнах два пръста в устата, а с другата ръка посочих телефона и зачаках. Клеркът пребледня, почервеня, после пак пребледня. Не знаеше как да се справи със ситуацията, но очевидно реши, че е по-добре да обезпокои само един от гостите, отколкото всички.

Той натисна звънеца за вътрешна връзка и ме погледна нервно, натисна още няколко пъти, докато един глас изкрещя в ушите му да го оставят на мира.

— Извинете, сър… имате посетител. Той настоява да ви види. Каза, че е било много спешно.

Телефонът излая още веднъж и клеркът преглътна с мъка.

— Кажете му, че го търси Майк Хамър — подсказах аз.

Не беше лесно да бъде прекъсната тирадата на моя клиент. Накрая клеркът успя да се вреди.

— Тук е Майк Хамър, сър… мистър Хамър. Да, сър. Да. Той е тук. Много добре, сър, ще го пратя веднага.

Клеркът изтри с облекчение потното си чело и ми подари поглед, който беше резервиран за най-долните човешки създания.

— Стая 406 — каза той.

Кимнах и тръгнах по стълбите, без да погледна към кладенеца, намиращ се в средата на помещението и минаващ вероятно за асансьор.

Мистър Бърин беше оставил вратата отворена за мен. Блъснах я навътре и я затворих след себе си, очаквайки да се озова просто в друга стая. Грешах, дяволски грешах. На каквото и да приличаше Суник Хаус отвън, неговата външност беше заблуждаваща. Оказах се в анфилада от стаи, мебелирани, доколкото можех да съдя, с най-добрия възможен вкус.

След миг клиентът ми излезе, облечен в копринен смокингов жакет, с грижливо сресана назад бяла грива. Изглеждаше като човек, който е планирал да посрещне скъп гост, а не като събуден от досадния звънец на служителя.

Ръката му уцели моята в силно ръкостискане.

— Приятно ми е, че ви виждам, Майк, много ми е приятно. Влизайте вътре, където можем да поговорим.

— Благодаря.

Той ме поведе покрай всекидневната, която се беше разположила около един роял, и влязохме в малък кабинет, покрай стените на които бяха наредени етажерки с книги. Имаше глави на диви зверове и риби и снимки в рамки, от които гледаше стопанинът на кабинета на младини.

— Тук е доста уютно, мистър Бърин.

— Да, използвам мястото от години, както можете сам да се убедите. Това е градската ми резиденция с всичките й преимущества на хотел. Сядайте.

Той ми посочи едно необятно, обвито с кожа кресло и аз потънах в него, усещайки очертания на някой друг, който ги беше оставил в него благодарение на постоянната употреба.

— Пура?

— Не, благодаря.

Извадих пакет Лъки и пъхнах една цигара в устата си.

— Извинете, че ви вдигнах по такъв начин от леглото.

— Няма нищо, Майк. Трябва обаче да си призная, че бях доста учуден. Знаете, че на моята възраст старците вече са си изградили определени навици. Но както предположих, вие сигурно имате важни причини, за да ме потърсите по това време?

Издухах облак дим.

— Не, само исках да поговоря с някого. У мен са вашите петстотин долара и това е предлогът да ви избера за този някой.

— Петстотин долара… — Мистър Бърин си спомни. — Имате предвид парите, които преведох по банковата ви сметка за покриване… ъ-ъ-ъ… на онзи разход?

— Да. Не се наложи да ги използвам.

— Но вие сам искахте да ги дадете за информацията. Може би сте премислили?

— Не, просто момичето, за което бяха предназначени, не успя да осребри чека. — Лицето му изрази учудване, което прерасна в недоумение. — Проследили са ме. Като последния глупак не помислих за това и ме проследиха. Убили са момичето и са се опитали да инсценират самоубийство. Не стана. Докато бях навън, претърсили апартамента ми и задигнаха някои неща.

— Знаете ли… — Гласът му трепереше.

— Фини Ласт. Вашият бивш наемен работник, мистър Бърин.

— Боже! — Той стисна ръцете си толкова силно, че кокалчетата им побеляха. — Какво направих, какво направих!