Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Сграбчих отново телефона и поисках междуградски. Почаках, докато операторът набра обратно моя номер, и му дадох адреса на мистър Бърин. Попитах за клиента си и икономът ми каза, че мистър Бърин заминал преди малко за града и възнамерявал да отседне в Суник Хаус. Да, имал резервация. Попита кой се обажда и поиска да оставя бележка, но аз нямах какво да му кажа, така че измърморих довиждане и побързах да затворя.

Велда навярно бе отишла да обядва. Изчаках около пет минути, но никой не вдигна слушалката. По дяволите, не можех просто да си седя, а в това време около мен да се развиват невероятни събития. Затова реших и аз да си организирам свой личен лов. Изстрелях се от креслото и облякох шлифера си. Нещо издрънча в джоба и аз извадих ключовете, които ми беше дала Лола. Те бяха закачени на ключодържател с формата на сърчице. Отворих сърчицето и видях усмихващото ми се лице на Лола.

Аз също й се усмихнах и й казах всичко, което не ми беше разрешила да й прошепна през нощта.

Във въздуха още миришеше на дъжд. Сивите облаци се спускаха като похлупак над покривите на къщите. Студеният вятър откъм реката носеше мъгла, улиците бяха мокри и скучни. Чадърите бяха готови да се отворят всеки момент. Пътниците чакаха автобуса на тротоарите до спирките, подсвиркваха на такситата и поглеждаха нагоре, очаквайки да завали.

На два пъти една радиофицирана кола профучаваше на юг, а сирената й разгонваше колите от центъра на авенюто. Минах покрай една будка за вестници и видях последните издания на вестниците, както и едно допълнително издание, всичките с тлъсти заглавия на първа страница. Снимките показваха един висш общински съветник и един известен предприемач в полицейския участък. Предприемачът изглеждаше възмутен. Ярките заглавия обещаваха компрометираща информация, която полицията държеше в ръцете си и щеше да разкрие всеки момент. Дали бяха успели да разшифроват книжката на Мърей? Чудех се как ли се справя Пат с нея.

В намиращия се на ъгъла бар открих свободно място и си поръчах бира. Тук се говореше само за едно. Темата беше оглозгана докрай. Дребен тип с миша физиономия и нос, който беше монополизирал лицето му, каза, че това никак не му харесвало. Според него полицията си позволявала прекалено много. Някакво момиче му извика да си затваря устата. На всеки петнайсет минути предаваха специален бюлетин с последното развитие на събитията, в който се обръщаше внимание на големите имена, въвлечени в аферата, но не се съобщаваха никакви подробности.

Останах в бара около два часа. Пиех бира след бира и слушах различните мнения на присъстващите. Порокът бързо губел терен и, според обществеността, скоро щял да бъде изчистен.

Когато ми омръзна, станах бавно от мястото си, отидох в телефонната кабина и набрах номера на Суник Хаус. Съобщиха ми, че мистър Бърин е пристигнал преди няколко минути. Благодарих и окачих слушалката. Нямаше как, трябваше да отида при него и да му върна мангизите, но това щеше да стане по-късно. Излязох навън, където мъглата беше започнала да се стеле по улицата, и намерих друг, по-весел бар и претърсвах мозъка си за останалите детайли от картината-загадка.

Стомахът ми започна да издава предупредителни звуци и аз погледнах часовника си. Шест и половина. Хвърлих долар на стойката, излязох и застанах на входа.

Беше започнало да вали отново.

Когато привърших с яденето и се качих в колата, беше вече към осем часа. Вечерният мрак се беше превърнал в непрогледна нощ, влажна и студена. Капките чукаха по покрива на колата, стичаха се по предното стъкло и блестяха хипнотично в светлините на нощните реклами. Пуснах новините по радиото, после размислих и намерих музика.

След четирийсет и пет минути ми омръзна да се мотая безцелно и подкарах близо до тротоара между две редици от жилищни блокове, които отдавна бяха загубили претенциите си за представителност. Погледнах навън и видях, че прозорците в спалнята на Коби Бенет бяха тъмни, затова продължих да чакам.

Бях съвсем сам сред дивия хаос от стомана и бетон. Никой не ме и поглеждаше — с вдигната яка, която се сливаше с периферията на шапката. Няколко коли бяха разпръснати на равни интервали по улицата — повечето стари брички и две по-представителни. От входа на зданието срещу мен изтича човек, който държеше над главата си вестник, и се скри зад ъгъла. След това преминаха няколко автомобила със запалени фарове, които разплискаха локвите. Слушах заглъхващия им шум и отпуснат от топлината, едва не заспах, унесен от приспивното ромолене на дъжда.