Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Лола каза:

— Кафето е готово, Майк?

Събудих се внезапно, краката и ръцете ми бяха отново свободни, но аз наполовина очаквах да видя изчезващия зад ъгъла Фини. Радиото продължаваше да свири, бездушна вещ в ъгъла с дълбок глас, който беше единственият звук в нощта.

— Мислеше ли, скъпи?

— Сънувах. — Взех чашата от подноса и тя ми сложи захар и мляко. — Понякога е приятно да сънуваш.

Тя изкриви устни.

— А понякога не — и ме целуна с очите си. — Напоследък моите сънища се промениха, Майк. Станаха по-приятни, отколкото бяха.

— Те са се превърнали в теб, Лола.

— Обичам те, Майк. Обективна съм, защото не мога да направя нищо. Това не е като първата любов. Това е просто факт. Дали съм влюбена в теб, или просто те обичам?

Тя пийна от кафето си и аз не отговорих. Тя и не чакаше отговор.

— Ти си великолепен, Майк. Би могло да се каже, че си грозен, ако разделим лицето ти на части и ги погледнем всяка поотделно. У теб има нещо брутално, което кара мъжете да те мразят. Но може би на жената е нужен звяр. Може би тя се нуждае от мъж, който умее да мрази и да убива, но е запазил добротата в сърцето си. Откога те познавам? Само от няколко дни? Достатъчно, за да те погледна и кажа, че те обичам, и ако нещата стояха по друг начин, щях да мечтая да ми кажеш същото. Но това е невъзможно и на мен ми е все едно. Само искам да го знаеш.

Лола стоеше тихо, притворила очи и аз видях съвършенството на тази жена. Разумът и тялото й бяха пречистени. В тях липсваше сковаващата душата мръсотия. Никога не я бях виждал такава: спокойна, безметежна и щастлива в своето нещастие. Лицето й излъчваше необичайна красота, косите й падаха като жив водопад на раменете, съживени от влагата на дъжда. Високите стегнати гърди, които не бяха подкрепяни от оковите на сутиена, примамваха като две красиви полусфери. Стомахът й се надигаше на вълни и изчезваше надолу между бедрата й, подчертаваше тяхната закръгленост и заедно оформяха контур, който беше мечта за художника.

Оставих чашата на края на масата и я загледах като хипнотизиран.

— Сякаш сме отдавна женени — продължи Лола. — Седим тук и се любуваме един на друг, а ни дели цяла стая.

Не беше трудно да се пресече една стая. Лола протегна ръце към мен, аз я вдигнах и я прегърнах, опиянен от меда на устните и от езика й — един топъл малък меч, който проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Не исках да я пускам, но тя се изплъзна от прегръдката ми. Целуна ме леко по бузата, взе цигара от масата, накара ме да я взема и ми поднесе огънче. Пламъкът от кибритената клечка не беше по-силен от този в очите й. Той ми казваше да чакам, но не дълго. Тя духна клечката, целуна ме отново по бузата и изчезна в спалнята, горда и прекрасна.

Цигарата вече пареше пръстите ми, когато ме повика. Само една дума:

— Майк…

Захвърлих я все още горяща в пепелника. Последвах гласа й.

Лола стоеше по средата на стаята, в сянката на абажура, обърната с гръб към мен. Гледаше през отворения прозорец в нощната тишина и приличаше на някакво неземно творение на гениален скулптор. Толкова нежна и прекрасна бе позата й… Лекият ветрец нахлуваше в стаята и прозрачната коприна на нощницата плътно прилепваше към тялото й, подчертавайки всяка линия, всяка извивка.

Застинах на вратата. Не смеех да дишам, за да не прогоня чудесното видение. Гласът й едва се чуваше.

— Преди хиляда години реших, че ще облека тази нощница в първата си брачна нощ. Преди хиляда години аз изплаках сърцето си, скрих го дълбоко в себе си и бях забравила за него, докато не те срещнах.

Лола се обърна с грациозно движение и направи крачка към мен.

— Никога не съм имала нощ, която бих искала да запомня. Нека това бъде тази нощ.

В очите й гореше огънят на страстта.

— Ела при мен, Майк.

Не беше нужно да ме вика. Хванах я за раменете и пръстите ми се впиха в нежното й тяло.

— Искам да ме обичаш, Майк, само тази нощ — изстена тя. — Искам любов, толкова силна и яростна, колкото е и моята, защото „утре“ за нас може и да няма, а ако настъпи, то никога няма да бъде същото. Кажи ми, Майк, кажи ми.

— Обичам те, Лола. Бих ти го казал и по-рано, но ти не ми позволяваше. Не мога да не те обичам. Някога бях решил за себе си, че не мога да обичам. Но съм се лъгал.

— Само тази нощ…

— Грешиш. Не само тази нощ. Ще те обичам колкото ми харесва. Ако трябва да си почина за малко, ще си почина. Ти си съвсем нова, Лола… създадена си за мъж, който струва много повече от мен. Аз нося нещастие на всичко, до което се докосвам.