Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

И двамата загубихме. На жълтата светлина на уличните лампи видях как от тротоара се отлепва кола и когато стигнах до Албино Клъб, Фини Ласт и неговият приятел бяха изчезнали.

Веднага разбрах какво се бе случило. В бара имаше радио и Фини бе придумал бармана да го настрои на вълната на полицията, просто за майтап. Вероятно съдираше от смях шибаната си глава.

Пат пристигна седем минути след патрулната кола. Лола вече бе дотичала и стоеше до мен. Едва дишаше. Както обикновено, наоколо беше пълно със зяпачи, които полицаите се опитваха да разпръснат.

— Забеляза ли номера на колата? — попита Пат.

Поклатих глава.

— Не. Видях само, че беше тъмна на цвят. Портиерът също не е видял нищо. По дяволите, това ме вбесява!

През кордона се промъкваше един репортер, но Пат каза сухо:

— Полицията ще направи официално изявление по-късно.

Репортерът не се задоволи с този отговор и започна да досажда на ченгетата, но те не знаеха нищо повече от това, че им бяха казали да отидат в Албино Клъб и да попречат на някого да избяга.

Смесих се с тълпата и Пат ме последва. Не биваше да предизвиквам съдбата. Мислеха ме за умрял и трябваше да се правя на такъв колкото може по-дълго. Облегнах се на калника на една кола, а Пат застана близо до мен. Появи се Лола и ме сграбчи за ръката.

— Как е, Пат?

— Не е добре. Притискат ме от всички страни и не зная как да се извъртя. Много е напечено. Някой е пуснал дявола в града. Навсякъде е пълно с журналисти, надушили сензация. Не мога да им дам никаква информация и те ми скачат. Вероятно утре ще има да ми отварят очите за значението на публичността.

В чертите на лицето му се четеше решимост. Пат можеше да престане да се съобразява с всичко. Беше дошло неговото време.

— Какво толкова сте направили?

Усмивката му не беше от най-приятните.

— Няколко обиска. Спомняш си какво каза веднъж за нещата, които полицията знае, но е принудена да си трае?

Аз кимнах.

— Използвах доброволци. Обискираха няколко дома в града и изкопаха материал, който може да те накара да опулиш очи. Сега разполагаме с конкретни имена и обвинения, които могат да бъдат прикачени към тях. Някои от хората, които пипнахме по време на акциите, се опитаха да подкупят служителите ми, но ще си го изкарат през носа.

— Братко!

— Те са наплашени, Майк. Не знаят какво имаме и какво нямаме и не смеят да рискуват.

В това нямаше нищо чудно.

Пат облиза пресъхналите си устни и замълча.

— Нанси е работила по някакъв план. Бил е малък хубав план, който — както мисля — е включвал и изнудване. Мисля, че дори се е стигнало по-далеч.

Погледнах Лола:

— След няколко дни ще мога да ти разкажа това-онова.

— Горките ми крачета ще трябва да извървят доста път — въздъхна Лола.

За какво намекваш? — попита Пат.

— Ще разбереш. Я ми кажи, готово ли е всичко за утре вечер?

Пат запали цигара и хвърли изгорялата клечка.

— Майк, започвам да се съмнявам кой всъщност ръководи моя отдел. Сигурен съм, че не съм аз — каза той, после се усмихна и продължи: — Да, готови сме.

Хората са подбрани, но не съм им съобщил задачата. Страхувам се от изтичане на информация.

— Добре. Те ще се опитат да задействат старите си връзки и като видят, че не става, ще извадят оръжието. Тогава ще ударим и те ще се окажат на клона, готови да паднат в мрежата. Междувременно трябва да сме внимателни. Играта е груба, Пат.

— Повече от груба. Градът е дяволски мръсен, особено ако погледнеш на някои места.

Размазах с пета фаса си.

— Толкова много говорят за римляните. Те само са хвърляли хората в дупки с лъвове. Тогава около лъвовете е имало плътна стена, така че те не са могли да излязат навън. А тук лъвовете са дори и на улицата и търсят човешко месо.

Тълпата вече беше оредяла, полицаите се бяха прибрали в колите, опитвайки се да се отърват от журналистите. Пристигна още една репортерска кола и от нея слязоха двама. Не исках да стоя повече тук. Твърде много хора ме познаваха, затова се сбогувах с Пат и двамата с Лола се затътрихме нагоре по улицата.

Закарах я до апартамента й и тя настоя да се кача за кафе, каквото никога през живота си не съм пил. В предутринния час, когато целият град спеше, тук бе тихо и спокойно. Улицата бе притихнала също. Дори случайният автомобилен клаксон звучеше нелепо в тази неестествена тишина.

Слабият шум от корабите по реката — тъмни силуети и мигащи светлинки — се разнасяше като ехо по каньоните на градските авенюта. Лола пусна радиото тихо, предаваха класически пиеси за пиано, и аз седях със затворени очи, заслушан и замислен, опитвайки си да си представя моята червенокоса като изнудвачка. Унесен в дрямка, мислех, че пръстите на Рижата докосват клавишите на пианото, докато аз я гледам одобрително, а умът ми беше изпълнен с мисли, които тя прочете и лицето й стана тъжно, по-тъжно от всичко, което бях виждал, след което обърна очи към мен и през тях ясно можех да видя добротата на душата й и разбрах, че не беше изнудвачка и че първото ми впечатление е било правилно; тя беше момиче, което се беше сблъскало лице в лице със съдбата и беше загубило, но, губейки, не беше загубила всичко, защото лицето й светеше със светлината на светостта, когато бях неин приятел, когато мислех, че лице като нейното можеше да се срещне само в църквата, когато се молиш или когато се жениш, светлина, която сега можех да видя, докато тя изпълняваше песента, която ми казваше, че аз съм неин приятел, а тя — мой, едно приятелство, което беше повече от приятелство, защото беше прераснало в доверие, и аз знаех, че е така, вярвах в него, исках го, защото в него имаше по-голяма преданост, отколкото очаквах или заслужавах, и аз исках да бъда достоен за него, но преди да успея да й кажа това, лицето на Фини Ласт изплува от мъглата зад клавиатурата, злобно, мълчаливо изричащо непристойни бележки и страшни заплахи, които унищожиха светостта на сцената, смачкаха я в калта, замърсявайки я с думи, които извикаха отново жестокостта и ужаса, които се бяха вселили в нас, преди да се срещнем, и аз не можех да направя нищо, защото краката ми бяха безсилни, а ръцете ми — сковани от някаква невидима сила, която беше подчинена на Фини и която нямаше да ме освободи, докато той не я убиеше и си тръгнеше със звънтящ из въздуха смях и злобната гримаса на лицето си, предизвиквайки ме да го последвам, докато аз не можех да му отговоря; всичко, което можех да направя, беше да стоя там и да гледам безжизненото тяло на моята червенокоса, фокусирайки погледа си върху ръцете й, с драскотините, оставени, когато той измъкваше пръстена й.