Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Тя затвори устата ми с пръсти. Тялото ми гореше от желанието да я притежавам, а главата ми се въртеше. Тя взе ръката ми и я постави на рамото си, върху презрамката на нощницата.

— Тази нощница се облича само веднъж. И има само един начин да я съблечеш.

Дяволът изкушаваше плътта ми.

Пръстите ми сграбчиха коприната и тя се разцепи с лекота. Лола стоеше пред мен, гола и съблазнителна.

Гласът й беше пълен с пеещи ангели.

— Обичам те, Майк, обичам те — повтори Лола.

Беше моят тип жена, такава, на която не трябва да говориш, защото думите не бяха необходими. Тя беше честна пред себе си и силна в своята честност, способна да обича един мъж с цялото си сърце, готова да му го даде изцяло, и тя ми го даваше.

Устните й бяха студени, но тялото й гореше с вътрешен огън, който само любовта можеше да потуши.

Това беше нощ, която тя мислеше, че никога няма да дойде.

За мен бе нощ, която нямаше да забравя никога.

Събудих се сам. Тиктакането на миниатюрния будилник на шкафа постоянно напомняше, че новият ден е настъпил. До мен на възглавницата имаше писмо от Лола, запечатано с целувка от червило. Прочетох го:

C>

Всичко свърши прекалено бързо, Майк. Сега трябва да изпълня задачата, която ми постави. Закуската е готова, само трябва да я стоплиш.

C$

По дяволите закуската! Минаваше дванайсет часът. Дъвчех и в същото време се обличах, желаейки по-бързо да се захвана за работа. Докато чаках кафето да изстине, пуснах радиото. Говорителят сякаш за първи път в живота си беше истински възбуден. Говореше бързо, като се задъхваше, и едва успяваше да си поеме въздух между два параграфа. От мига, в който се разделих с Пат, полицията бе провела още две акции и в мрежите й се бяха хванали доста едри риби от подземния свят. Гигантският порочен обръч, който стискаше града, започваше да се разчупва.

Железният юмрук бе замахнал широко. Той бе ударил по места и хора, за които никога не бях помислял. Зловеща усмивка заигра по лицето ми и аз потърках с ръка прерасналата брада. Спомних си как Пат признаваше съществуването на такъв обръч и лесно се съгласяваше, че трудно може да се направи нещо. Сега той беше преглътнал собствените си думи и това му харесваше.

Вече нищо не можеше да бъде спряно. Вестниците бяха подхванали сензацията за кръстоносния поход и я бяха разпространили. Хората с праведно негодувание излизаха на лов за лисици, готови да смачкат това, което до вчера бяха поддържали с безразличието си. Просто си бяха намерили ново забавление: да гледат как тъпчат в калта известни имена и да изпитват тръпката, че бяха участници в нещо голямо.

Но основните сцени още не бяха написани. Действието в тях щеше да се развие по-късно, на подсъдимата скамейка, след като минат всички протести, апели и трикове, целящи да проточат нещата. А после може би някой щеше да бъде глобен, друг осъден на смехотворен срок затвор, а трети — оправдани поради липса на доказателства.

Доказателства. От тези, които залепваха здраво към досиетата на обвиняемите. Полицията можеше да направи всичко възможно, но ако нямаше такива доказателства, престъпниците щяха да се отърват със спомена за случилото се и с обета никога повече да не допускат подобни грешки. Това щяха да бъдат хора с власт, мръсни, извратени подлеци, които харесваха усещането за власт и пари, решени да отстранят всичко, което се изпречеше на пътя им. Можеха да подронят малко по малко силата на закона. Както вълните незабележимо подронват бреговете, докато не ги сринат във водата. Тогава те можеха да си останат такива, каквито са били и преди — хора, които търсеха странични вратички в закона и го тълкуваха за своя собствена изгода.

Навлякох шлифера и слязох долу за вестник. Върнах се бързо в апартамента, за да го прочета. Историята беше предадена с подходящи илюстрации, но авторите на статиите не се задоволяваха само с фактите. Те намекваха, че много изтъкнати личности са напуснали спешно града в навечерието на разследването и ако разкритията продължаваха да се увеличават със същото темпо, количеството на страниците в Синята Книга щяло да намалее катастрофално. Един от по-досетливите автори стигаше до извода, че полицията получавала помощ отвън и че нямало да се справи със ситуацията, ако не предприемела незабавни действия.

Самата полиция не можеше да каже много неща. Засега нямаше изявления на висши полицейски служители, но някои от по-дребните политикани трещяха и гърмяха, че юмрукът на законът се стоварвал прекалено тежко на техните плещи и че полицията се занимавала повече с безполезни тактически операции, вместо да въдворява ред. Не можех да не се засмея на това. Готов бях да се обзаложа, че тези момчета искаха да си спасят кожата, като вдигнат повече шум от полицията.