Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Вдигнах телефонната слушалка и набрах номера на Пат. Макар да се чувстваше като пребито куче, той се зарадва, когато чу гласа ми.

— Чете ли вестниците? — попита той.

— Да, и радио слушах. Великият изход започна.

— Можеш да го кажеш още веднъж. Хващаме ги на дузини и много от тях казват достатъчно, за да ни доведат до други неща. Но това са само дребни риби — черноработниците на организацията. А също и клиенти.

— Те поддържат рекета.

— И ще платят за това много по-скъпо, отколкото са очаквали. Показаха се много гадни мутри, които само чакат някой да ги размаже.

— Ще го направиш ли?

— Да, Майк.

— Ще ти излезе голямо име.

— Вече ми излиза. От всички страни ме наричат с по-мръсни имена, отколкото когото и да било другиго в града. Заплашват ме, предлагат ми пари, молят ме и какво ли не още. Всичко това ме кара да се срамувам, когато си помисля, че живея на неколкостотин мили от някои хора.

Той се прозя в слушалката и промърмори:

— Имам новини, приятелю. Мърей Кендид е бил засечен из града. Прескачал от едно място на друго. Придружавал го е някакъв общински съветник.

— Значи не се е отказал от играта?

— Очевидно не. Държи се далеч от погледа, докато не се случи нещо. Мисля, че иска да види докъде можем да стигнем. Ще бъде доста изненадан.

— Имате ли обвинение в убийство срещу него?

— Няма да стане, Майк. Има си алиби. Изплъзва ни се от разследването. Има и нещо друго, което може да те заинтересува. Наблюдава се прилив на яки момчета, които се разхождат из града. Видени са от когото трябва. Стига ти само да ги погледнеш, за да разбереш, че няма да проговорят от любов към парите.

— Това хич не ми харесва.

— И на мен. Повечето от тях имат досиета, но чисти и сега не можем да ги пипнем. Започнахме да ги задържаме за разпит. И това не даде резултат. Всеки от тях е тъпкан с мангизи и има достатъчно мозък, за да ги изразходва за адвокат. Нито един от тях не е бил въоръжен, когато са ги задържали, нито пък е оказвал съпротива на ченгетата, така че не можем да им лепнем нищо.

Дланите ми се изпотиха.

— Тук играят големи пари, Пат. Машината продължава да работи, пръскайки наляво и надясно пари, за да подплаши онези, които имат какво да кажат. Тези момчета могат да уплашат всеки. Не се шегуват. Какво, по дяволите, става? Да не би да сме се върнали в Дивия Запад? Ако успеят, ще разполагаме с шепа хора, които си затварят устата като миди, и няма да има в какво да ги обвиним. Не е приятно да мислиш, че рано или късно ще се провалиш, защото на някого са платили достатъчно, за да си свърши съвестно работата.

— Вързани са ни ръцете. Това е положението и не можем да направим нищо. Освен това те знаят къде да отидат. Изглежда, че стигат до правилния ход, преди ние да сме се сетили за него.

Проклятие! Ударих с юмрук облегалката на стола. Добре, нека да играят твърдо. Нека докарат цяла банда от умници, които не се страхуват от това, да си опитат късмета. Те бяха само изпълнители, които не можеха да мислят самостоятелно, имаха чувства и можеха да бъдат подплашени толкова лесно, колкото и всеки друг. Когато видеха кръвта на улицата, нямаше да бъдат толкова наперени и едва ли щяха да посегнат бързо към желязото си. Тогава щяха да побегнат и да бягат дотогава, докато не им се откачат краката.

— Майк, тук ли си?

— Да, да. Извини ме, бях се замислил.

— Отивам си вкъщи и ще легна да се наспя. Ще дойдеш ли довечера на представлението?

— О, няма да го изпусна за нищо на света.

— Добре. Само не се показвай. Окръжният прокурор се досеща за някои неща и ако разбере, че имаш пръст в тази история, ще си имам неприятности.

— Не се безпокой, ще остана мъртъв, докато не се появи нужда от възкресение. Казах на Лола, ако се наложи, да ти се обади. Направи ми една услуга. Не й задавай въпроси, а прави това, което ти каже. Много е важно.

— Тя също ли работи с теб?

— Лола се е заела с най-заплетения възел в тази история. Ако намери онова, което търси, ще приключиш случая, без да те изритат. До довечера. Ще бъда там, но няма да ме видиш.

Казах довиждане и затворих. Краят беше близо или най-малкото вече се виждаше. Участието ми във финалната сцена не беше наложително. Трябваше ми Фини… Исках да го хвана за врата и да му го извия. Но къде ли можеше да бъде? Градът беше доста голям и в него имаше прекалено много лисичи дупки, за да започна лова. Трябваше да го изкарам на открито, да го подгоним, така че да можем да го заловим.

Капанът беше поставен и малките момчетата щяха да паднат в него. Големите момчета обаче не се показваха, след като бяха скрили златото си, готови отново да го изровят, когато врагът си отиде. Фини не беше от големите. Той беше от хората, които щяха да наблюдават и изчакват подходящия момент, за да вземат част от награбеното. Сигурно искаше да получи повече от това, което му се полагаше, и беше готов да вземе всичко, ако му се удадеше. Мърей Кендид беше още един, който предпочиташе да си стои вкъщи, но се доверяваше прекалено много на механизмите, които трябваше да го защитят. Коби Бенет чакаше да умре. Колко ли такива щеше да има още?