Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Заотваряха се прозорци, от които надничаха сънени физиономии. Някой ги посъветва не много учтиво да не си пъхат носа. Друг извика: „На покрива е!“ Чу се изстрел, който одра стените този път. Една жена закрещя и се затича с все сила към входа, тряскайки вратата след себе си.

Сякаш по силата на някакво вълшебство светнаха прожектори. Дългите им пипала започнаха да се разхождат по фасадата на зданието и парапета, като очертаха силуетите на половин дузина мъже, преследващи някого по покрива.

Отраженията от прожекторите създаваха нещо като аура около групата и танцуваха по пистолетите на бандитите и синята стомана на професионалните револвери. Осветената улица бе пълна с полицаи и Пат държеше един от прожекторите.

Видяхме се почти едновременно и Пат връчи прожектора на един цивилен полицай.

— Откъде, по дяволите, дойдохте? — попитах аз. — Само допреди миг нямаше и душа на улицата.

Пат се ухили.

— Не дойдохме, Майк, а си бяхме тук. Яките момчета не се оказаха толкова умни. Хората ми цял ден ги следиха, а те така и не разбраха. По дяволите, не можехме да заложим капана, без да сме сигурни за всичко, така че хората ми се бяха закачили за гърбовете им. Засякохме Коби веднага след като напусна неговия квартал. Тези гадове поддържаха връзка помежду си с телефон. Когато видяха, че Коби завива насам, единият мина между зданията и се скри отпред, а вторият остана да пази в края на улицата, за да го пореже, ако се измъкне.

— Добра работа. Колко заловихте?

— Засега деветима. Седем от тях просто си прибраха палатките и се предадоха тихо. А какво стана с онзи, който стреля?

— Убит е.

Откъм покрива се разнасяха безпорядъчни изстрели, куршумите се удряха в стените и пламтящите рикошети прекосяваха небето като падащи звезди. Някои от тях не рикошираха. Остър вик потвърди това. Един от полицаите се приближи към светлината и извика надолу:

— Мъртъв е. Дайте една стълба, имаме ранен.

— По дяволите! — извика Пат. — Насочете тези прожектори към тях, за да виждат какво правят.

Настъпи суматоха, към покрива запълзя сгъваема стълба. Пат ръководеше операцията с ясен глас, подсилван с енергични жестикулации.

Нямах повече работа тук. Проправих си път през тълпата и тръгнах по улицата. До тялото на убития се тълпяха зяпачи. Две палави момчета се мъчеха да се измъкнат от родителите си, за да видят по-отблизо убития.

Коби Бенет не се виждаше никакъв.

Добре свършената работа винаги носи чувство на удовлетворение независимо дали си я свършил ти, или някой друг. Усещах чувство на гордост в себе си, когато се намърдах зад волана на бричката си, на особено задоволство, защото копелетата бяха загубили собствената си игра. Пуснах радиото в колата и се заслушах в новините. Минавах от станция на станция, но навсякъде предаваха едно и също. Новинарите си пъхаха носа навсякъде, за да измъкнат някаква нова информация. Разпръснати по целия град, твърдите момчета вероятно слушаха същото. Парите сега нямаха никакво значение, не и ако ченгетата продължаваха да играят по собствените си правила. Едно нещо е да прескочиш закона, но когато законът е по петите ти, ще трябва да помислиш два пъти, преди да предприемеш и най-малкото погрешно движение.

Да, тази нощ те нямаше да носят металните си усмивки. Лавината набираше сила. Неуверените бързаха да се качат на последния влак, за да бъдат на страната на победителите. Политическата несправедливост и дърпането на конци търпяха поражение. Знаех къде съм и това ме караше да се чувствам добре.

Пътят към центъра ме докара на два квартала от Суник Хаус и колкото и да беше късно, реших да спря и да се видя с клиента си. Старецът щеше да се зарадва, когато научи какво става. Щеше да разбере, че поне не е потрошил парите си напразно. Името на Бърин-Гроутин щеше да се помни още дълго дори и след като мраморната му гробница бъде разядена от пясъците на времето. Точно това искаше: да го помнят хората.

Приближих се до старата сграда от кафяв камък и завих към мястото за паркиране. Вкарах я наполовина и хвърлих ключовете от колата на момчето за повикване, което можеше да ми бъде баща. Докато влизах през главния вход, чух как двигателят на колата заработи. Почаках да чуя как старото момче блъска нещо, но очевидно той се справи.

Суник Хаус беше добре поддържана реликва от миналите времена, резервиран само за джентълмени. Тържествената тишина, която цареше сега, бе очевидно характерна за всяко време на денонощието. Във фоайето имаше плюш, позлата и кожи. Светлината от старинните, явно с антикварна стойност полилеи галеше стените, облицовани с ламперия от махагоново дърво. Големи картини по стената показваха града преди сто години, когато той все още е живеел спокойно и не е бил във война със самия себе си, а Суник Хаус е било име, което се е ползвало с чест и слава.