Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Интересно какво е получавала Рижата за това? Навярно по пет цента за всеки две изпратени снимки. Въшлив метал. Не беше честно. Копелета като Мърей Кендид се търкаляха в мангизи, тлъстите маймуни имаха достатъчно капитал, за да се изръсят за един уикенд с проститутки от най-висша класа. Плащаха на зализани тарикати като Фини Ласт да уговорят момичето да продаде тялото и душата си за шепа фъстъци. Дори Коби Бенет получаваше своето. По дяволите, аз също бях намазал нещо. Ан Майнър едва ли бе успяла да реализира чека от петстотин долара. Може би си стоеше непокътнат някъде в дома й и никой нямаше да посмее да го пипне, докато вестниците крещяха за убийства и разследвания.

— Къде отиваме? — Лола трябваше да ускори ход, за да се изравни с мен.

— В Албино Клъб. Била ли си някога там?

— Веднъж. Защо там? Мислех, че не искаш да те виждат.

— Аз не съм бил там никога. Дължа на един мой клиент пет стотачки и може би ще го срещна там. Може да поиска и обяснения.

— О!

Клубът не беше далеч. След десет минути стигнахме до парадния вход и портиерът, облечен в ливрея, радостно приветства новия си източник на доходи. Влязохме в преддверието и се огледахме. Заведението, средно по размер, не блестеше с измамния разкош на Зироу Зироу. Вместо хром и позлата тук имаше полиран дъб, който отразяваше меката светлина на стенните лампи и я разпръскваше в многоцветна каскада по цялото помещение. Малък оркестър свиреше бавни и тихи мелодии, които не пречеха на разговорите и храненето.

Няколко маси бяха заети от позакъснели обядващи. В ъгъла седяха шестима мъже с делови вид и обсъждаха някакъв проблем. Четиримата бармани зад дългия плот явно скучаеха и търкаха чашите, за да си уплътнят времето. Петият сипваше уиски на единствените двама шефове.

Лола се стегна и прошепна името ми. Разбрах какво я беше развълнувало. Един от мъжете до стойката беше Фини Ласт. Точно сега не се интересувах от него. До него стоеше младежът, когото бях пребил на паркинга. Онзи същият, който уж си беше загубил ключовете. Съвестта ми се облекчи, като видях смачкания му нос. Копелето е търсело пръстена.

Лола прочете мислите ми отново.

— Искаш да го поразтресеш ли?

Господи, не можех да си помисля за нещо друго, което да желаех повече. Щеше да се подмокри, ако ме видеше и разбереше за какво съм тук! И Фини Ласт, на една ръка разстояние! Момчето нямаше от какво да се страхува. Ченгетата не можеха да му предявят никакви обвинения. Абсолютно нищо. Ако нещо висеше на главата му, той беше единственият, който имаше представа къде да го намери. Освен мен.

Аз обаче бях мъртъв.

Не влязохме вътре. Взех си шапката от закачалката и избутах Лола навън. Поразеният портиер, събрал остатъците от самообладанието си, ни пожела вежливо лека нощ.

Излязохме на ъгъла на Бродуей. Настаних Лола в един вагон за кучета, който величествено се наричаше кафене, и хукнах да търся телефон.

Пат си беше у дома. Навярно току-що влизаше, защото гласът му звучеше запъхтяно от стълбите.

— Майк е. Току-що видях Фини Ласт в Албино Клъб с едно момче, което поразпънах преди време. Можеш ли да изпратиш някого да го следи. Бих се заел с това, но нямам време.

— Не се шегувай! — избухна Пат. — Ами че от два часа всички патрули на града го търсят под дърво и камък!

— Какво?

— Получих телеграма от Крайбрежието. Ласт се издирва от полицията за онова убийство. Отговаря на описанието във всяко отношение.

Нещо ме накара да попитам:

— За какво убийство става въпрос, Пат?

— Счупване на врат. Започнал е с нож, а когато го изпуснал, просто счупил врата на този, с когото се биел.

По гърба ми залазиха мравки. Нямаше никакво съмнение. Спомних си удара под ухото в тъмния проход. Фини владееше най-различни техники. Можеше да убива с пистолет или нож и със собствените си ръце, ако се наложеше.

— Албино Клъб, Пат. Знаеш го къде е. Каня се да се посъстезавам с патрулната кола и ако спечеля, ти ще поръчаш погребалната катафалка за Фини.

Затворих и си запробивах път между тълпата, която се беше насъбрала пред стойката. Не биваме да казвам на Лола, че се е случило нещо. Когато минах покрай нея, тя ме извика и се спусна след мен, като събори стола, но в това време бях вече изхвърчал на улицата и тичах така, както не бях тичал никога през живота си. Редките минувачи се махаха от пътя ми и зяпаха след мен с отворена уста.

Пистолетът ми беше в ръката, когато стигнах до ъгъла. В гърдите ми пулсираше огнено кълбо, което изтласкваше въздуха на бързи, горещи вълни. Можех да мисля само за едно: с какво удоволствие щях да забия дръжката на пистолета си в мутрата на Фини… От ъгъла се разнесе засилващият се вой на полицейска сирена, която още повече увеличи желанието ми да се озова там пръв.