Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Фини, Пол Милър. Дошъл е от Крайбрежието. Търсеше начин да се върне обратно на изток, без да събужда подозрения. Беше тясно свързан с рекета и можеше да действа под прикритието на представителността на старите, богати момчета. Фини преследваше Нанси и имаше за това основателна причина. Ако това беше шантаж, значи нещата отиваха твърде дълбоко. Не е била доволна от ролята си на примамка за богати непознати…

Спрях по средата на стаята, опитвайки се да позволя на идеята да проникне в съзнанието ми, но тя беше блокирана от хиляди други мисли. Тръснах глава, и поднових разходката си.

— Имам нужда от едно питие — казах аз.

— В къщата няма нищо — отвърна Лола.

Протегнах ръка към шапката си.

— Вземи си мантото. Излизаме.

— Нали беше умрял?

— Не чак толкова. Хайде.

Тя обу ботушки и облече шлифера си.

— Готова съм, Майк. Къде отиваме?

— Ще ти кажа, като стигнем.

Мислех за това през целия път до центъра. Лола се беше притиснала до мен и дори през дрехите усещах топлината на тялото й. Тя не искаше да отвлича вниманието ми и само от време на време повдигаше очи, облягаше глава на рамото ми и стискаше ръката ми. Не бих казал, че ми помагаше да се съсредоточа.

Дъждът бе покрил като сива пелена целия град и беше изгонил зрителите от гигантския колизеум. Само тигрите сновяха по улиците тази нощ. Празните таксита се носеха напред-назад в търсене на случайни минувачи.

Минахме покрай Зироу Зироу Клъб и Лола започна да се оглежда. Нямаше много неща за гледане. Неоновата реклама беше изключена, а заведението тънеше в тъмнина. Някой беше закачил едно „Затворено“ на вратата. Пат очевидно си беше плюл на ръцете. Завих на един полупразен паркинг и намерихме един бар с опушени от дима прозорци. Лола си поръча мартини, а аз — бира, но в заведението миришеше на уврели котки и ние си тръгнахме. Следващият бар беше на три пресечки по-надолу и ние влязохме в него, като се покатерихме на столчетата в самия край на стойката.

Четири момчета, седящи в другия край на бара и явно скучаещи до този момент, изведнъж намериха тема за разговор. Осем очи се впериха в Лола. Един от тях нареди на келнера да я почерпи едно пиене и тя получи още едно мартини, а аз — нищо.

Отначало тя се колебаеше дали да приеме, а аз бях дълбоко потънал в мислите си, за да дискутирам по въпроса. В главата ми нахлуха спомени. Червенокосата пиеше кафе, като изящно повдигаше пръста си, върху който блестеше пръстенът, обърнат така, че приличаше на венчална халка. След това видението изчезна и аз отново видях ръцете й, този път скръстени на гърдите ръце, без пръстен, с червена драскотина от смъкването му, която не личеше между останалите наранявания. Зализания ми се хилеше. Чувах ръждивия му глас, самодоволен, предизвикателен, очакващ отговор.

Поръчах си още бира. Пред Лола вече се мъдреха две мартинита и една празна чаша. Младежите се смееха, разговаряйки доста силно, за да можем да чуем за какво става въпрос. Един от тях стана, пусна някаква гадна шега и тръгна към нас напетушинен.

Той прегърна Лола през кръста и започна да я дърпа, за да я свали от високата табуретка, когато аз взех цигарата между пръстите си и я изстрелях с бързо движение. Запаленият й край улучи окото му. Сладките му думи се смениха с болезнен стон и поток псувни.

Останалите от взвода веднага наскачаха от местата си и тръгнаха към мен със заучен маньовър, но бяха със секунда по-бавни. Завъртях се и така изритах мъдрото копеле в слабините, че си беше изкарал ангелите още преди да се стовари на пода като чувал с картофи. Взводът зае спокойно позицията си до бара.

Никой не се сети да му окаже първа помощ.

Следващото мартини на Лола поръчах аз.

Момчето на пода застена и започна да повръща.

— Да си вървим, Майк — помоли ме Лола. — Ръцете ми треперят така, че не мога да вдигна чашата.

Хвърлих парите на бармана, който ме зяпаше с тъпа усмивка на лицето. Момчето изригна още веднъж и ние излязохме.

— Ще ми кажеш ли най-после нещо? — попита ме Лола. — Честта ми е спасена, а ти дори не се усмихна, както подобава на победител.

Подарих й една истинска усмивка.

— Така по-добре ли е?

— Толкова си грозен, че направо си красив. Майк, някога ще те накарам да ми разкажеш откъде са ти тези белези над очите и на брадата.

— Ще ти разкажа само част от историята.

— Жените в твоя живот, така ли?

Кимнах й развеселен, а тя ме ръгна в ребрата и се направи на обидена.

Улицата беше безлюдна. Пропуснахме няколко коли и минахме на отсрещния тротоар с вдигнати яки. Смеехме се без каквато и да било причина, държахме се за ръце, а дъждовните капки светеха като хиляди искри в косите на Лола. Мина ми през ум, че приличаме на влюбените двойки, снимали се с удоволствие, за да увековечат щастливия миг.