Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Да, но докога?

— До утре вечер. Големите момчета наемат други да им вършат работата. Те са набелязали един от хората си, защото са го видели да говори с мен. Утре вечер, точно в девет и трийсет, един сводник на име Коби Бенет ще напусне дома, където се крие сега, и ще тръгне по улицата. Няма начин да не го засекат и да не се опитат да го премахнат. Това е всичко. Ще ги спипаме там и играта ще започне. Доста хора ще бъдат подплашени отново. Трябва да им покажем, че политиците не са успели да потулят нещата.

— Бенет знае ли за този план?

— Разбира, че трябва да бъде примамка. Това е единственият му шанс да оцелее. Може да успее, а може и да не успее. Просто няма друг изход. Ще разположиш хората си наоколо, готови да се намесят, когато неприятностите започнат. После Бенет нека се измита. Повече няма да се върне.

Написах на обратната страна на един плик адреса на Коби, набелязах, маршрута, по който ще мине, и го подадох на Пат. Той го прегледа и го пъхна в джоба си.

— Това може да ми струва службата, момче.

— Може да ти струва и главата — напомних му аз. — Но ако номерът мине, няма да звънят и да те предупреждават, и тези гадни копелета с избирателните райони ще побързат да се изметат от града. Нищо не можем да ги спрем, защото тази игра е от времената на Ева. Това, което можем да направим, е да я преустановим за малко, за да спасим тези, които иначе няма да бъдат живи, и да пречукаме други, които е по-добре да са мъртви.

— И всичко това заради едно червенокосо момиче — каза Пат бавно.

— Да. Заради Нанси. Заради това, че я убиха.

— Все още не знаем това.

— Сигурен съм, че е така. Открих и още някои неща. Ако е било нещастен случай, тя не е очаквала да умре по този начин. Нанси е била обречена. И още нещо, Пат. Това, изглежда, е голяма история, част от която е свързана с червенокосата. Не мога да я разбера, но сега работя по някои идеи, които изглеждат доста добре.

— Застрахователната компания е съгласна, че това е нещастен случай, и е готова да заплати обезщетение на близките й, ако се намерят такива.

— Това е главното препятствие, както е казал бардът, голямата крачка, която трябва да направим.

Часовникът ми си пълзеше от само себе си. Станах и допих бирата, която бе изветряла, докато си говорехме.

— Ще ти се обадя утре сутринта, Пат. Искам да участвам в шоуто. Ще ми се обадиш, ако разшифровате малката черна книжка.

Пат все още се усмихваше кисело, но в очите му гореше огън, който можеше да напъха някого в ада.

— Нещо вече излиза. Навестихме Мърей Кендид и намерихме някакви бележки, символите приличат на тези в книгата. Така че ще трябва да обяснява доста неща, когато го намерим.

Челюстта ми щеше да се откачи.

— Какво искаш да кажеш с това „намерим“?

— Мърей Кендид изчезна — отвърна Пат. Никой не го е виждал, след като ни напусна.

Седнах в колата и се замислих над думите на Пат. Мърей беше изчезнал. Защо? Проклетото, вечно защо! Покрил се е, за да се спаси от това, което щеше да последва, или е бил премахнат, защото е знаел прекалено много? Но Мърей бе хитряга. Ако е знаел прекалено много и е знаел, че е знаел, като отгоре на това е знаел какво ще му струва това, той е трябвало да играе умно и да си осигури подсигуровка. Мърей е дал да се разбере, че тези, които се опитат да го премахнат, ще си прережат сами гърлата. Оставил е дебела папка в сейфа на адвоката си, която в случай, че притежателят й умре, щеше да попадне в ръцете на полицията. Това беше двойно подсигуряване. Големите клечки трябваше да го оставят жив от страх да не си оцапат носовете.

Не. Мърей не беше мъртъв. Градът бе достатъчно голям, за да скрие дори и него. Рано или късно щеше да се покаже. Пат сигурно бе предвидил това и сега всички автогари и железопътни станции се проверяваха от полицаи. Бях готов да се обзаложа, че щяха да видят повече плъхове, бързащи да напуснат потъващия кораб.

Навън валеше. Дъждът бе ситен, студен и противен. Вечерната тълпа бе доста оредяла. Завих на север с монотонно движещи се чистачки на предното стъкло и спрях един квартал преди апартамента на Лола. Магазинът за хранителни стоки все още работеше, а пушеното свинско на витрината изглеждаше прекалено съблазнително, за да го подмина. Натоварен с повече продукти, отколкото можех да изям за месец, аз покрих главата си с един найлонов плик и се затичах към входа.

Ударих вратата с крак и Лола ми извика да вляза. Погледнах зад пакета и видях, че се бе изпънала на дивана с мокра кърпа на челото.