Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Вдигнах няколко снимки и им хвърлих бегъл поглед. Двойки, разхождащи се под ръка, двойки на пейки в парка, двойки, които излизаха от театрите на Бродуей и щастливо се усмихваха. Върху гърбовете на снимките с молив бяха написани номера и бележки за фотографиите.

Страничната стена бе заета от стелаж с чекмеджета. На едно от тях пишеше „Н. Санфорд“ и моят интерес веднага нарасна. Вътре имаше квитанции и бележка с напомняне да се купят още филмови ленти. Изящен, точен почерк, твърде женствен. Навярно на Нанси. Взех бележката и я пъхнах в джоба си.

Пазачът стоеше до вратата и ме гледаше мълчаливо. Въздъхна няколко пъти и накрая измърмори:

— Знаете ли, тук изобщо не беше така, когато се изнесоха.

Застинах.

— Как така?

Той се изплю на пода.

— Дойдох да видя дали са оставили тапетите. Тогава боклукът беше подреден в ъгъла. А после някой го е разхвърлял.

— Кой е бил собственикът?

— Забравих му името — сви рамене той. — Добре се оправяше. Веднъж дойде с няколко нови коли. Каза, че се мести, и повече не го видяхме. Страшна стипца. Не бутна дори и цент.

— А хората, които работеха при него?

— По дяволите, нямаше. Когато дойдоха и разбраха, че е изчезнал, ужасно се разсмърдяха. Какво трябваше да направя, да им платя заплатите ли?

Задъвках една кибритена клечка, огледах стаята за последен път и излязох. Пазачът затвори вратата, отново се помота с превключвателя, после тръгна след мен към асансьора и слязохме заедно.

— Намерихте ли това, което искахте? — попита той.

— Всъщност нямах определена цел. Аз… проверявам собственика. Дължи известна сума и трябва да я прибера. За киноленти.

— Долу има още нещо. Едно от момчетата, които работеха там, ме попита дали тя може да остави някои неща. Съгласих се, когато тя ми бутна един долар.

— Тя?

— Да. Една такава, рижа… готино маце.

Той отново се изплю и показа кафявите си зъби. Плюнката залепна на стената.

— Четеш ли вестници? — попитах го аз.

— Понякога преглеждам карикатурите. Преди четири години си счупих очилата и все не мога да се наканя да си поръчам нови. Защо, какво е станало?

— Ами нищо. Дай да видим нещата долу.

Преди да беше намекнал, му дадох още една петарка и тя изчезна по същия начин в джоба му.

Слязохме в мазето. Въздухът беше влажен и пълен с прах. Почти като в моргата. Към всичко това можеше да се добави и непрекъснатото цвърчене на плъховете. Нямаше светлина, но момчето извади джобно фенерче и го запали. В тъмнината като мъниста заблестяха множество малки очички. По гърба ми полазиха мравки.

На него това, изглежда, въобще не му пречеше.

— Мисля, че е там отзад.

Лъчът се премести на пода и ние спряхме пред някакви сандъци, изпотрошени мебели и всякакви боклуци, събирани тук с години. Водачът ми разрови купчината с дръжката на метлата, но само изплаши няколко плъха. Покрай стените имаше цяла камара хартии: сметки и разписки, счетоводни книги и купища посивели листа. Отворих няколко кутии да видя какво има вътре. В едната имаше огризки от моливи, а в другата — рисунки на голи жени. Не бяха много добри.

Светлината се измести встрани и пазачът каза:

— Струва ми се, че е това.

Взех фенерчето, а той измъкна една посмачкана картонена кутия, вързана с връв. Отгоре с червен флумастер бе написано: „Внимавай!“

Той кимна и сви устни, като търсеше място да се изплюе. Накрая видя един плъх на тръбата за отопление и реши да изпробва на него. Чух как плъхът изцвърча, замаха с лапички и се свлече в купчина хартии. Това, което дъвчеше, сигурно беше истинска отрова.

Развързах връвчицата и отворих кутията. Може би очаквах прекалено много. Ръката ми с фенера леко трепереше. Наведох се и дъхът ми спря.

От вътрешната страна кутията бе обвита с попивателна хартия, за да поглъща влагата, а на дъното старателно бяха подредени два реда снимки, разделени по дати.

Изрекох в ума си всички псувни, които знаех. Още една купчина снимки с усмихващи се в обектива двойки! Бих ги изхвърлил всичките, но точно в този момент се сетих, че ми струваха петарка.

До асансьора пазачът ме накара да се разпиша в книгата за посетители. Надрасках едно „Дж. Джонсън“ и излязох.

В осем и петнайсет се обадих на Пат у тях. Още не се беше прибрал, така че опитах в офиса му. Щом чух гласа му, веднага разбрах, че има нещо.

— Майк? Къде си?

— Тук наблизо. Има ли нещо ново?

— Да — той не се доизказа. — Искам да говоря с теб. Можеш ли да бъдеш след десет минути в Раундтаун Грил?