Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Аз съм, мила.

— А аз си мислех, че някой кон препуска по стълбите.

Оставих пакета на стола и седнах в края на дивана. Лола отметна кърпата и се усмихна:

— О, Майк, толкова се радвам да те видя.

Обви с ръце врата ми и се наведе напред. Целунах я. Приятно беше да я гледам. Можех да седя по цял ден и да я наблюдавам. Тя затвори очи и потърка косите си в лицето ми.

— Тежък ден ли имаше, мъничката ми?

— Ужасен — оплака се тя. — Измокрих се, изморих се и огладнях зверски. Но не открих фотоапарата.

— Мога да се погрижа за третата част. Купил съм всичко. Нищо не трябва да се готви.

— Майк, ти си истинско съкровище! Бих искала…

— Какво?

— Нищо. Хайде да хапнем.

Вдигнах я на ръце. В очите й се появи гладен блясък и това можеше да означава много неща.

— Ти си великолепно момиче.

— Трябва да бъда такава… заради теб. Хайде, беж към кухнята!

Тя взе пакета, докато минавах покрай стола и се насочвах към кухнята.

Лола сложи кафе, докато аз подреждах масата. Вместо чинии имаше салфетки, а между тях — нож. Когато седнахме, коленете ни се докоснаха.

— Разкажи ми как мина денят.

— Няма нищо за разказване. Започнах от началото на списъка и обиколих петнайсет магазина. Фотоапаратът го нямаше в нито един от тях. А между продавачите имаше такива хитреци, които едва не ме придумаха да купя друг вместо този на Нанси.

— Колко още ти останаха?

— Ще имам работа още около седмица. Не е ли прекалено много, Майк?

— Нямаме друг избор.

— Добре. Не се безпокой. Ще се заема с това. Между другото, и някой друг е търсил фотоапарата.

Ръката ми, в която държах чашата, увисна във въздуха.

— Кой?

— Някакъв мъж. Престорих се, че това е бил моят приятел, който е трябвало да купи някои неща за мен. Един от продавачите ми каза, че нашият приятел искал да си купи професионален фотоапарат за снимки на улицата. Очевидно същия, който и аз търсех. Не разглеждал повече, само попитал и си тръгнал.

Трябваше добре да обмисля всичко, преди да пусна Лола отново да търси фотоапарата.

— Може да е просто съвпадение. Може да е пазарувал точно на тези три места. Това не ми харесва.

— Не се страхувам, Майк. Той…

— Ако не е случайност, той скоро ще научи за теб и все някъде ще те причака. Не, това не ми харесва.

Лола помръкна, позволявайки на сянката от предишната й загриженост да покрие лицето й за момент.

— Нали каза, че съм великолепно момиче, Майк? Няма да ми е за първи път, ако някой се лепне за мен на улицата. Един точен удар с коляното на подходящо място може да причини много грижи на досадника, а ако това не се окаже ефикасно… един силен вик ще събере цял куп герои, които ще се погрижат за всеки, независимо колко як е той.

Засмях се.

— Добре, добре. След такава реч ще ме бъде страх да те целуна за лека нощ.

— Майк, с теб съм безпомощна като малко коте и безсловесна като жирафа. Моля те, целуни ме за лека нощ. Става ли?

— Ще си помисля. Първо трябва да си свършим работата.

— Каква работа?

— Да разгледаме снимките. Имам цял куп снимки, направени от Нанси. За тях са платени доста пари, така че ще бъде грехота да се мотаем така.

Разтребихме масата и аз извадих снимките от кутията.

— Половината гледаш ти, а другата половина — аз. Внимавай, може пък и да открием нещо.

Лола кимна и взе горната, а аз — долната половина. В началото оглеждах много внимателно всяка снимка, но те бяха еднотипни и скоро започнах да действам по-бързо. Лица и пак лица, усмивки, понякога учудени изрази, специални пози… Много от тях бяха снимани на Бродуей, на един и същи фон.

На две снимки мъжът се бе опитал да скрие лицето си. Фотоапаратът беше достатъчно бърз, за да спре движението, но пръстът на копчето се е оказал твърде бавен за да му попречи да си вдигне ръката. Оставих ги настрани. Откритата част от лицето ми се струваше позната.

— Майк… — обади се внезапно Лола.

Тя прехапа устни и ми показа една снимка: приятна на вид девойка се усмихваше на мъж на средна възраст, който гледаше съсредоточено в обектива.

— Тя… е една от момичетата. Заедно… ходехме на срещите.

— А мъжът?

— Не го познавам.

Взех снимката и я сложих при останалите заделени. След пет минути Лола намери друга снимка: момичето беше зверче със замръзнали черти на манекенка. Мъжът можеше да бъде олицетворение на грозотията — нисък и дебел, облечен в дрехи, които би трябвало да го направят по-висок, но в тях изглеждаше още по-нисък и дебел.

— И тя ли, Лола?